След като цяла седмица бяхме заливани от благата на Хавана, дойде време да удостоим с вниманието си Карибското море. Жеаланата дестинацията беше остров Isla de la Juventud. Билети за малкият самолет обслужващ отсечката, се оказа че няма месеци напред, но ние нали сме гъвкави, бяхме готови да се лашкаме с бус и после с ферибот, но да се порадваме на девствените плажове и гмуркането, което там било просто идеално. Денят започна с порядъчно поизнервяне от лелките в туристическата агенция, които ги мързеше да гледат и след известно количество загубено време се отправихме към автогарата, която ни бяха посочили. Автогарата се оказа с около тридесет гишета, от които тръгваха автобуси само за селца и паланки, чиито имена никога не бях чувала. Преди да открием нашето гише питахме поне на десет места с надежда за помощ и почнах да се изпотявам, защото моментално получих дежавю от времето, когато пътувах из Перу и на всяка автогара се повтаряше един и същ абсурден разговор, който водеше до това, че никога не знаех, кой ден къде ще съм, и един път не успях да съм някъде навреме! Аз: Имате ли билети за Пуно/Куско/Арекипа…? Продавачът: Си, сеньора, си. Аз: Колко струват? Той: 10 песос сеньора, 10 песос. А колко време продължава пътуването? Шест часа, сеньора, шест часа..Тръгвате в 12.00 наобед и пристигате там в 22.00 вечерта- шест часа! Аз изцъклям очи: Е как така шест часа, като тръгваме на обед в 12.00 и пристигаме в 22.00 вечерта? Си сеньора, си- шест часа, нали ви казах вече!! Аххх да ги обичаш ли, да ги овикваш ли… не знам :) Най-после открихме нашето гише, но само за да ни осведомят, че билети за утре вече няма. Имало обаче за вдругиден и ние какво да правим казахме на момичето: ок дайте ни два за тогава. Тя ни направи знак, че трябва да изчакаме, защото води важен разговор по телефона и продължи да се кикоти на слушалката. След около 15 до 20 минути, когато на този, струващ ни се безкраен разговор най-после бе сложен край, ние отново се пробвахме да си купим билети, но момичето бързо отговори: Ооо, ами те и за утре свършиха, но има за след 10 дена… Аз направо кипнах “Кога свършиха, докато се хилеше по телефона ли”? И тя спокойно ми отвърна “Ами да!” Опитах да се овладея и и обясних, че след десет дена ние вече ще сме си в родината, а тя ме погледна нагло и вика:” Е, значи няма да ходите до острова!”. Това девойче никога няма да разбере, какъв късмет извади, че отвора в стъклото на гишето не беше достатъчно голям да си провра и двете ръце… И така в най-големият пек се отправихме към втората автогара Viazul. Тя досущ на първата се намираше на майната си, но пък поне обслужваше всички по-важни градове. Каква беше изненадата ни, когато се добрахме до там и видяхме, че понеже от тук тръгват автобусите за всички големи градове, в цялата автогара има само едно бюро (не гише, а бюро!) с компютър, на който лелка в предела на силите си, издава билети на всички чакащи на опашката, която в този момент наброяваше към 50-60 човека и се извиваше по стълбите към вторият етаж! Като видях краят на опашката наистина ми се прииска да се гръмна. Последното, което ми се правеше беше да чакам три часа на опашка, обаче ето ти на! Забравили за хубавия остров, решихме че ще ходим в най-близкото място с море, Варадеро. Искахме само да купим билети за някъде, защото това рязко потапяне в обслужването от комунистическо време щеше да ни удави и само искахме да се махнем нанякъде. Никак не ни се ходеше във Варадеро, но се примирихме и направихме този компромис с цел да запазим, каквото е останало от нервите ни.
Пътят от Хавана до Варадеро струва 10 кука и по разписание трае два часа. Това е, ако не се мотате излишно преди отпътуването и после допълнително по спирките, което в нашият случай отне три часа и половина. След като омърморих света, защо ще ходим на най-туристическото и най-претъпкано място от цяла Куба и как няма да видим децата, на които носим помощите и подаръците, веднъж пристигнали във Варадеро си вземах думите назад поне по два пъти на ден! Представете си близо 20 км плаж! Аз го виждах и пак не можех да го обхвана с поглед. Очаквах да е мръсен и препълнен, а плажната ивица бе толкова дълга и така очарователно широка, че въпреки, че в курорта е пълно с народ имаш чувството, че си сам и морето е само твое. Точно като картинка от десктоп!! Имаше огромни пухкави облаци, които обаче не хвърлят сянка, а са там да придават драматичност на снимките. Макар и на Атлантика, пясъкът на плажа беше съвършено карибски, бял и фин като пудра захар. Цветът на водата пък беше от три слоя, първият като разсипано в нещо синьо мляко, вторият слой с цвят на джин “Бомбайски сапфир”, а третият тъмен като турско стъкло. Температурата и е много приятна, но самата вода е доста солена. За чадър не се заплащаше нищо, само 2 кука за шезлонг, но не ти висят на главта докато ги платиш, а спокойно идват при теб по някое време, като освен това ти предлагат да ти донесат студена бира или кокосов орех, за да не се разкарваш ти до бара, който е на цели 20м по-нагоре. Единственият недостатък, който успях да намеря е, че след 15.00ч. започва да духа такъв вятър, че или ти отвява хавлията, или ти я скрива под дебел слой пясък, а теб самият целият те напълва с пясък, ама няма да обяснявам къде. Странното е че тук никой не ходи без горнище, а за нудизъм изобщо и дума не може да става. Поогледах се и не видях някъде да има знак, че е забранено, и както обикновено се съблякох. Изобщо не обичам да плувам с бански, както и да имам бели петна по кожата. Махането на горнището обаче предизвика смут и фурор. Странно, но май наистина тук не им се беше случвало. На вторият и третият ден обаче още по една жена се осмели да го направи, и постепено почнах да се чувствам като пионер вкарал нова мода в плажната култура. Естествено имаше и навлеци, обикновено спасителите по плажа, които идваха да ни безпокоят от време на време. Веднъж не се сдържах и на поредният въпрос откъде сме, изтърсих ” От Иран”. Това беше първото, което ми дойде наум, тъй като бях дошла на плажа с пареото на главата си, а останалата му част бях напълнила с цветя, които да пренеса до плажа и да си ги аранжирам там. На спасителят му просветна и възкликна: “Ааа от Иран сте, Вие затова ходите с кърпа на главата и носите цветя”. А моят спътник се направи на дълбоко възмутен и се обърна към мен на български: “Добре, не ти ли е неудобно поне малко?! Сега спасителят ще има да разказва следващите 3 месеца, как Иранките идват забулени по плажовете, а после цял ден се разхождат по…! 
Хотелите бяха пълни, но тази част на града, в която попаднахме ние, беше повече частта със сувенирни магазинчета и домовете на местните, и точно като при нашите крайморски села във всички къщи се даваха стаи под наем за по 25-30 кука на стая. Намерихме си супер уютна къщичка, която спазарихме на много добра цена, и в която до края си откарахме сами. Хазаите ни бяха много готини и освен, че ни правеха разкошна закуска с избор от фрешове, редовно ни изненадваха и с други неща. Под палмите в градината си разпънахме хамака, който много си обичам и мъкнех с мен от България, и като се “уморяхме” да лежим на плажа се премествахме да лежим в нашият хамак. За компания си имахме черно коте и черно куче. Когато бях в Санторини, хазаинът си беше кръстил котките “уиски” и “сода”, което ме наведе на мисълта, че на тези тук най би им прилягало да се казват “ром” и “кола“, но накрая обикновено им викахме (не особено политически коректно) : “Чернилко, ела веднага тук да те намачкам!” 
Чудесно си прекарвахме с изключение на първата нощ, когато излезе, че лосионът против комари донесен от БГ не действа на местна почва, и се събудих с около 40 ухапвания. На вторият ден обаче, осъзнали, че още една такава нощ няма да преживеем, побързахме да си купим местен репелент и ситуацията стана по-човешка.
Варадеро е полуостров, но ширината му е малко повече от половин километър, така че където и да е разположен хотелът или къщата ви, все е на най-много три минути пеша от плажа! А иначе колкото по-към края отивате, толкова по-скъпи стават самите хотели. Има on and off автобус, който ходи от край до край. Он енд оф ще рече, че веднъж закупили билет за него в рамките на същият ден можете да се качвате и слизате от този автобус, когато пожелаете. Ние се разходихме до края, където очаквахме да видим грандиозни хотели, но останахме доста разочаровани. Вървеше твърде шумно строителство, имаше ужасен вятър и макар марината да беше приятна, и да видяхме 2-3 по-сносни хотела, определено цената не отговаряше на вида на хотелите. Плажната ивица пък ставаше съвсем тясна, с едър и груб пясък и си се върнахме в нашата част доволни, че “случайно” сме попаднали на идеалното за нас място.
Съвсем не според очакванията ми сувенирите тук се оказаха в пъти по-евтини от тези в столицата, нещо което в морски курорт виждам за пръв път! Купихме много магнити, маракаси, кутии за пури, изделия от дърво и други дребни сувенири. Аз лично най-много се радвах на подаръкът си за осми март. Много се чудех дали да си избера някоя от прекрасните кожени чанти или картина, но накрая реших, че ще е картина, която ще окача на стената в спалнята си и всяка сутрин, когато ставам ще виждам част от Куба, която ще ме развеселява. А моят подарък, който си направих за мен си беше нов калъф за паспорта, на който още не мога да се нарадвам! 
Във Варадеро има дори интернет, но не се въодушевявайте твърде много, защото на цял град се пада една стаичка с три компютъра, за които, в което и време да отидете чакат поне 15 човека. В крайна сметка да си провериш мейла и да съобщиш на света, че си жив и здрав си остава почти невъзможна мисия.
Вечер си имах две любими заведения, в които наистина си отпуснах душата и тялото. Calle 62, е заведение с жива кубинска музика, в което всяка вечер има различна група, но не е само музика, а и с други атракции като игри, мятане на ножове, мятане на огън или тикане на същите тези пръчки с огън в гащите на някого. Представлява отворен клуб, със само 2 стени, едната от които е барът, а другата сцената. Другите две страни са отворени към улицата, която пък се затваря за движение и се пълни с народ, който гледа и танцува. Имат и убийствено барбекю. За 2 кука ядох най-вкусното пилешко бутче и свинска пържола, които съм яла напоследък. Първата вечер там групата се казваше Рейна и бяха взривяващи! След една седмица в страната най-после чух истинска, бърза и страстна кубинска музика. Пощурях от кеф. Няма съмнение, в някой предишен живот съм живяла в Латинска Америка. Не знам добре нито езика, нито стъпките на танците, но като им чуя речта и най-вече музиката и ми кипва всичко. 
Другият много известен бар се казва BEATLES, явно е че тук Бийтълс си ги обичат много! Намира се на 200 метра от Calle 62, и музиката му се чува в целият град. Нощем не е нужно да си цяла нощ в бара, можеш просто да си лежиш в леглото или още по-добре на плажа, да си гледаш пълнолунието, да си пийваш ром от бутилката и пак да слушаш хубава музика все едно си на средата на дансинга. Тук правеха и една от най-страхотните Пиня Колади, които съм пила. Приготвят я с пресен ананасов сок и прясно кокосово мляко, и няма нищо общо с онази гнусоч, която у нас продават за Пиня колада. А извън заведенията често се сервира в истински ананас. Но да се върна на Бийтълс, където бях силно впечатлена от музикантите. За дядото с хармониката и каубойската шапка и за готината мацка, която пееше от Адел до Ейми Уайнхаус, както и за още едно момче, абе за всички тях, които бяха адски добри бях убедена, че са чужденци, а те се оказаха само местни. Най бях поразена обаче от друг музикант, чието име така и не разбрах до края, но когото няма да забравя никога. Особено първото му появяване, когато изкочи отнякъде на сцената и ме отврати с вида си. Представляваше едно четиридесеткилограмово нещо, голо до кръста, с впито клинче надолу, с лице набраздено от белези прилични на шарка и прическа на фронтмена на Продиджи. Някакъв странен плазмодий, средно събирателно от чехълче, амеба и зелена еуглена заедно. Чак ми беше неприятно да го гледам, до момента в който запя.. Не знам откъде го извади този глас, от това хилаво тяло и тази уста, в която непрестанно имаше цигара, но просто ме втрещи! Пя песни на всички известни рок групи от последните 40 години и на два квадратни метра се държа като рок звезда с години прекарани на световни сцени. Всяка вечер правеше такова шоу, че ме накара да чакам появата му с нетърпение. Дори започна да ми се вижда хубав, а когато на осми март вечерта запя една от любимите ми песни Dream on на Aerosmith и се обърна към жените пред него със “Sing with me, sing for the years, sing for the laughter, sing for the tears” с толкова топла усмивка, и кратък поклон кимна с едно такова преклонение, ме спечели завинаги!!