Есента е щедра, много щедра към тези земи. Златисти листа и плодове с меден цвят, светлина и вода, сняг, зеленина и всичко в едно. Голям късмет извадихме, че я видяхме точно сега, когато пурпурните нюанси блестят, докато денят бавно си отива. Почувствах я много близка и някак странно позната, дали защото е с излаз на Черно море, защото са православни християни, а може и защото говореха на развален руски, точно като нас, с онова очарователно произношение, което прави разговора с тях лесен и незабравим.
И както вече съм казвала на много от вас, за пълноценно общуване, или поне за да отключиш сърцето на всеки грузинец, бе необходимо да знаеш една единствена дума, думата за наздраве- Гаумарджос! Повтарям го за тези, които скоро ще отидат към Грузия и ще се потопят в тайнството на грузинските тостове. Посегнете ли към чашата, ще трябва да кажете тост, не се пие просто ей така, защото ви се е допило или усладило. И всички се изреждат да кажат, каквото им е на сърце. Чуха се някой много хубави тостове, апропо лоши тостове няма, но има по-кратки, а има и по-дълги и по-прочувствени. Пихме за нас, за вас, за планината, която ни дава всичко от което се нуждаем, за новите срещи, които обогатяват живота ни, за живот пропит с вдъхновение, за най-хубавото нещо сътворено от човека- музиката, за смелите дами пътуващи сами и галантните кавалери, които им помагат, и за това желанията ни да НЕ се сбъдват на 100%, а винаги да има % магична изненада!
Казват че трябва да се посети именно октомври, защото това е месецът на виното. За тази цел е най-добре да посетите Алазанската долина (в региона Кахети), където са безкрайните лозя, и където в огромни, яйцевидни делви без дръжки, наречени квеври “узрява” виното. Опитът и знанията се предават от поколение на поколение и затова грузинският метод за производство на вино чрез заравяне на квервите в земята е включен в културното наследство на Юнеско. Някой от най-известните вина са Цинандали, Мукузани, Гурджаани, и други чийто имена или не мога да произнеса, или забравих, но това чието име изпъкна сред морето от вина бе сухото, бяло (забележете) манастирско вино със звучното име… не, няма да го кажа вижте сами 
Отдавна исках да пробвам всяко вино дошло от Кахети и да опитам пухкавите хинкали и хрупкавите хачапурита. Хинкалите са нещо като пелмени, но във формата на много нежна тестена торбичка, с 16 гънки, слепени отгоре. Обикновено ги пълнят с месо, гъби, картофено пюре, но могат да бъдат и още поне десет други вида. Ядат се само с ръце и се лапат наведнъж без “дръжката”, или ако и вие като мен сте майстори в окапването, първо се изсмуква пълнежа и после се яде тестото.
Хачапурито е кръгла 1-2 сантиметрова пита пълна със сирене сулгуни, което наподобява разтопен кашкавал. Най-известният и фотогеничен вид хачапури е аджарското, което прилича на око, и по-скоро на турско пиде с формата на лодка, пълно с разтопено сирене и печено яйце, върху което се пуска парче масълце да се разтопи и потече по устните ви. Умирам за него и вече няколко пъти си го приготвяхме след завръщането ни.
Центъра на Тбилиси е изпълнен с малки и уютни заведения. Вечер тази част на града е особено колоритна и след разходка и внимателен оглед си избрахме приятно ресторантче на романтично осветената улица Чардин.
Поръчахме си пхали и батриджани (патладжан). Сацивито представлява студена паста от смлени орехи, а пхалите са смлени зеленчуци със сациви. Поръчахме и лобиани, техният хляб с бобена паста вътре и поляхме всичко с кана бяло вино. Абе, малък пир за душата!
След края на тази гастрономическа наслада от вкусната грузинска кухня, тръгнахме да търсим адреса, на който щяхме да спим. Бяхме пристигнали в деня преди местните избори, а Мартин (хостът ни, който беше от Шри Ланка, но работеше за комисия към Европейския Съюз) имаше за задача да наблюдава протичането на изборите. Минахме по широки, добре осветени булеварди и изведнъж се оказахме в най-обширното и артистично жилище в цялата столица. Снимки от него не мога да споделя, но ви уверявам че дълго подскачахме от радост и тичахме от стая в стая в екстаз! Мартин беше много зает, но компенсира отсъствието си с почти грузинско гостоприемство и щедро предоставяне на достъп до винарската си колекция от цял свят. Когато ти върви, ти върви!!
На другата сутрин нямахме търпение да отпътуваме от столицата и да се срещнем очи в очи с Кавказ. Отправихме се към една от автогарите и след кратко сноване из нея вече си бяхме намерили четирима спътници и бяхме спазарили един джип с шофьор, който да ни закара до Степантсминда.
Поехме по прочутият Военен път и първата спирка, която направихме бе на около 70км. от Тбилиси, при крепостта Ананури, кацнала на брега на язовир Жинвали, на река Аргави. Крепостта от късните феодални времена е много добре запазена, с красиви каменни орнаменти около сводовете, а отвън са изложени типичните за този район овчи дрехи и разбира се калпаци. Калпакът тук е не само необходимост, а има и защитна функция, защото като се намокри така понамирисва, че държи приятели и неприятели далеч.
Втората ни спирка бе на паметника на Съветско- Грузинската дружба, с формата на полумесец и с красива музайка. От дружбата може да не е останало много, но имат уважението ми, че си пазят паметниците като част от историята. От възвишението на което се намира се открива живописна панорамна гледка към интересни хълмове и малко изкуствено езерце.
След още час шофьорът ни остави в Степамсминда, чието руско име е Казбег и ето вече бяхме пред портите на Кавказ! В самото градче няма много за правене, но тук се идва не за приключения, а за спокойствие и съзерцание, и главно за суровият, но потресаващо красив пейзаж. Вярно че най-високият връх кавказки връх се намира в Русия, но тези на територията на Грузия ми напълниха душата и очите.
И така след кратка закуска на крак тръгнахме към християнската светиня храма Пресветата Троица, още известен и като Гергети, издигаща се на 2170 метра надморска височина. Изкачването става пеша (около 40-50 минути) с джип, или като нас- тръгваш пеш, а ако ти излезе късмета някой джип те качва на стоп до горе. И с патешко ходене да стигнете, пак ще кажете че си е заслужавало. На върха освен без дъх, оставаш и без думи, защото не мога да си представя манастир, който да е на по-хубаво място, а именно срещу връх Казбег (Kazbegis Mkinvartsveri), който като поникнало кокиче пробива облаците, обвит в сняг. На грузински името Mkinvartsveri се превежда като “Ледников връх“ или “Смразяващ връх”. Върхът е трети по височина в Грузия (5047 м) и казват че от него се виждат чудни гледки към върховете Елбрус и Шхара.
Легендата разказва, че за да отидеш при Бога, трябва да положиш усилия, затова църквата е строена толкова високо, за да може до нея да стигнат само истински вярващите. Самата църква има огромна културно-историческа стойност, и по време на персийското нашествие тук са пренесени много мощи и ценности, сред които кръстът на Нино, първият православен кръст донесен по тези земи. За нас това бе и място на което да поседнем и да се насладим на всичката тази красота, която ни заобикаляше отвсякъде. Позволи ни да усетим очарованието на Кавказ.
Надолу се спуснахме пеша и тръгнахме да се прибираме към Тбилиси. Повечето надписи са на грузински, а азбуката им е абсолютно невъзможна. Отначало на необученото ми око всичко приличаше на поредица от “м”-та, “т”-та, “щ”-та, завити рога на овен или пищно женско дупе, но постепенно от зор почнах да различавам и други букви. Неволята учи бързо и до края на пътуването отговорно мога да заявя, че научих поне 25 от 33-те букви, и така се разсейвах да не гледам поредното безумно изпреварване на поредният ни шофьор. Имайте предвид, че макар разстоянията да изглеждат близки, пътищата в голямата си част са планински или не позволяват скоростно шофиране. И след като вече казах това, нека ви кажа и останалото. Основно, неписано правило при шофирането в Грузия е, че ако в насрещното не кара никой, няма нужда да увеличаваш скоростта. Ако не преминава стадо крави, а те преминават често и безразборно, също няма нужда да даваш газ. И last but not least ако не си пил, защо изобщо да се качваш в автомобила си или да возиш други?! Ужасни шофьори, но ужасно мили хора. Тепърва щях да разбера какво огромно влияние ще имат в моя живот и как благодарение на шофьорските им навици, аз от умерено вярваща щях да стана сериозно религиозна
