От малката лагуна до голямата и драматична Jokulsarlon имаше не повече от 10 минути път. Разбрахме, че сме на правилното място, когато видяхме мост, от двете страни на който се появиха ледени късове. От ляво парчетата бяха големи и все още плуваха във водата, докато вдясно бяха станали достатъчно малки, за да бъдат изхвърлени на брега. Дошли са от айсбергите, които от своя страна са се отчупили от ледника и се носят по водата с години. Всъщност със сегашните темпове на затопляне може би доста по-кратко. Веднага ни стана ясно защо се казва Диамантеният плаж. Плажът бе наистина черен, от ситен черен пясък и светещите късове лед напомняха шепа разпилени диаманти. На фона на този изгрев формата и променящите се цветове на носещите се наоколо ледени блокове ни показаха чистият блясък на природата. Това беше една от онзи тип ярки картини, които се помнят цял живот. По тази черна земя мокрите стъпки изчезват бързо, но историите остават вечно и разбираш, че това наистина е място, където обикновени семейни истории могат да се превърнат в епични саги. 
Докато вървях от северната страна на моста чух как зад гърба ми се откъсна и падна с грохот голям къс. Видях реално какво причиняват промените в климата. Не че не съм си давала сметка, но едно е когато ти минава покрай ушите като ежедневна новина и съвсем друго, когато го видиш и осъзнаеш, че то наистина се случва. 
Тъй като бяхме там преди момчетата, които правят екскурзиите в лагуната, успяхме да видим как започва работният им ден, и как с лодките си избутват огромни парчета лед, за да си проправят път през лабиринта, по който да минават, когато дойдат туристите. Екскурзиите с лодките са два вида Зодиак и Амфибия. Зодиак е тази с малките лодки, които са по-маневрени, и с които може да се достигнат и докоснат самите бледосини айсберги. Амфибия е по-голяма лодка, прилична на малко корабче, която освен че плава има гуми, с които се движи по земята, откъдето идва и името и. Какво представлява може да видите в Лара Крофт Tomb Rider в онази част, където те уж бяха в Сибир. 
Голямата ми изненада бе да открия на брега концентрични кръгове все едно Дъновистите са се подредили до езерото, но никой нямаше идея кой и кога ги е направил. Когато след дълга и безцелна, но визуално силно зареждаща разходка се върнах на паркинга, видях че хората се тълпят да снимат нещо и отидох да погледна. Денят бе слънчев и ярък, вече бе минало 9 и животинският свят се беше пробудил. Между ледените склуптури си играеха четири тюленчета, а ято птиици бе дошло да позира покрай тях. Веднага усетих емоцията на снимащите, това наистина не е нещо, което виждаш всеки ден. 
Не пия бира, но ми стана толкова хубаво, че ми се щеше да мога да си отворя една Vatnajokull, която се прави (и продава) само тук с вода от айсберга и арктическа мащерка. Следващият път задължително ще се кача на Зодиак и ще отида малко по-нагоре на разходка по Breiðamerkurjökull, където са снимани два от филмите за Бонд. Там са и красивите синьо-виолетови пещери, да вляза в които е новата ми голяма мечта!
Времето тук се мени постоянно и както гласи надписът на една тениска: Ако не ти харесва времето в Исландия, изчакай 5 мин. Напълно възможно е в един и същи ден да има слънце, сняг, дъжд, обилни наводнения и залети пътища. И сега да уточня: Исландия в дъжд и мъгла е интересна, и приятно мистична, но Исландия обляна в слънце е вече съвсем друга страна. Цял ден мога да изкарам с глава подпряна на отворения прозорец на колата, припявайки си песните по радиото, загледана в пейзажа, и тоталната му промяна на всеки 7-8 километра. Не можех да се нарадвам, че роуминга падна и google maps услужливо ни води от едно чудо на природата до друго без да се налага да се ядосвам на gps-и, да се ровя в карти, или да се напрягам да чета крайпътни табели. Пътят се издига и спуска като ролъркостър от американските филми. Сигурна съм, че никога преди не съм била така близо до облаците, докато съм на земята, дори и в Шотландия. Първо караш нагоре почти до тях, без да знаеш дали отатък има друг път или се изгубва в небето, а после изведнъж падаш надолу с онова приятно гъделичкащо напрежение в корема като при първото залюляване на гондолата на панаир. Наричат го blindhead и най-лесно се обяснява с усещането, когато падаш, а си мислиш че летиш. Понякога и двамата не спирахме да възкликваме: гледай насам, гледай натам, а друг път мълчахме в опит да осмислим видяното. Околовръстното се извиваше покрай верига от върхове – бивши вулкани, заблатени поляни и белите езици на ледници.
Страната с най-красиви фиорди, разбира се си остава Норвегия, но Източните фиорди на Исландия бяха толкова хубави, че не мога да проумея защо никой не пише за тях. Всички хвалят западните, а аз дори не мога да си представя, колко пък може да са по-хубави от тези тук?! Накъде повече?? 
Така се захласнахме, че се предоверихме на навигацията и поехме по един кратък път, в които кратко е само разстоянието, а времето за което го вземаш си е доста дълго и тягостно. С две думи отвратителен път през красив каньон. Към финала на петдесетият километър вече бяхме така оклюмали, че дори хубавите гледки не можеха да компенсират, ноооо.. накрая на всяка мъка идва награда. Ще разберете, за какво говоря само след секунди. На природата явно и дожаля за нас и неочаквано слънцето ни показа най-златните си тонове, а вече стъпили на нормалният път, отнякъде до оградата край пътя дойдоха ето тези великолепни създания. 
Четох, че конете са ги донесли викингите преди повече от хиляда години, и тъй като мястото в лодките е било ограничено са избирали само най-добрите животни. От бивша колежка пък разбрах, че там е забранено да се вкарват други видове, за да не се смесват породите, и дори дълго време коне излезли от предела на границата не били допускани обратно. Кончетата бяха много послушни и дружелюбни, а единият имаше очи съвсем като на хъски, синьо-сиви и пронизващи, и като омагьосана не можах да откъсна поглед от тях. 
Малко преди да се стъмни стигнахме до Egilsstadir, и останахме да пренощуваме. Часовата разлика от 3 часа работеше в наша полза и рано рано се измъкнахме тихо от къмпинга да тръгнем към Borgarfjordur, където казват, че имало големи колонии с пъфини (тъпоклюна кайра). Твърде скоро обаче бяхме принудени да се върнем, защото пътят изключително напомняше на вчерашният. Не се ядосвахме дълго, защото разбрахме че пъфините живеели тук през “топлото“ време, и вероятността да ги видим и без друго не бе голяма. По това време вече отлитали и зимата били в Мароко. Че то и ние бяхме така тази година! Гледай как се оказа, че миграцията ни съвпада 
Поехме на север, за да се убедим за сетен път, че каквото ти е писано няма да те подмине. Пътят към водопадите се оказа пълен кошмар и поне три пъти по-зле от този преди малко и вчерашния взети заедно. Попаднахме в някаква скална пустиня, в чиято среда нашата мила количка подскачаше като при игра на дама. Главата ми се люшкаше, а тялото ми се бе напрегнало в опит да омекоти ударите поне малко. Душата ми реши да отрича ситуацията и да напуска друсащата се по ужасният път кола, и се връщаше в тялото само за глътка вода и (когато стана съвсем нетърпимо) малко уиски. Недоумявах къде в тази пустош имало три водопада, че не стига че три ами и единият бил най-големият в Европа. След около милион дупки, хвърчащ на всички посоки чакъл и двучасово епично подскачане, спряхме там където навигацията твърдеше, че е Sellfoss- първият от трите водопади. От него, обаче нямаше и бегла следа. Оказа се, че за да видиш Sellfoss първо трябва да стигнеш до Dettifoss и от там пеша да се върнеш километър и половина назад. 
Най-после додрапахме и до големият водопад Dettifoss, чиито дебит е 200 куб.м. в секунда. Че беше красив и внушителен беше 100% истина, но каква бе изненадата ни като видяхме, че почти всички посетители бяха от другата страна на каньона. Другата страна, сиреч правилната, сиреч тази наскоро асфалтираната по която се стига за половин час, а не като нас за 2. Предимстовото на нашата страна бе, че буквално можеш да го пипнеш, а това на другата е, че го виждаш целия (макар и на разстояние от 70м) като си спестяваш непрестанни камшични удари и треперенето да не ти се развали колата, особено когато не си взел никакви допълнителни застраховки. 
Може би, защото беше вече познат, пътят на връщане ми се видя по-кратък, и само си повтарях мантрата “НЯМА да ни падне гърнето, НЯМА да спукаме гума“. Ако идваме пак, поправка- като дойдем пак, задължително ще обикаляме с 4х4, или с някой от онези техните чудовищни джипове, с гуми на фадрома. Исландия не произвежда коли, но явно има места, където преправят джипове и автобуси на това, на което ахкахме на всеки паркинг. 
Нагледали се на водопада и пътни дупки съперничещи на кратерте, по обед се отправихме към района на езерото Миватн, който е истинско находище на гледки. Всъщност езерото не е обикновено езеро, а долина която преди много години е била заляна от лава и район на силна геотермална и вулканична активност. По-късно отгоре е имало ледник, и когато той се е стопил се е появило езерото.
Преди обаче езерото да се покаже, на нашият хоризонт вляво изникна поле от димяща земя и бели пушеци, или накратко другото лице на природата наречено Намаскард. Някои страни миришат на портокал, други на жасмин, трети на на бакур, а Исландия мирише на развалени яйца. Тук обаче миришеше в пъти повече от всякъде другаде и при все вонята, Намаскард с мощен шут се настани сред най-интересните и най-необичайните места, които съм виждала. Ако досега пейзажите, които видяхме определяхме като нереални или сюреални, то тук вече бяха абсолютно извънземни. Вървяхме съвсем внимателно по напукана пръст, между полета от вряща течност и силни пушеци идващи дълбоко от недрата на земята. Чуваше се само злокобното клокочене и бълбукане на мръсносиви балони, които идваха от малки ями осеяли земята и се пукаха пред очите ни. Навсякъде витаеше силна миризма на газове, които те упояват и дим, който закрива гледката за секунди. Съвкупност от фактори, която водеше до неизбежно развихряне на фантазията. Имаш мрачното усещане, че нещо/някой непрестанно се опитва да излезе на повърхността, от тези прилични на къртичинки дупки. Предупреждавам- не е за хора с деликатно обоняние. Не е и за параноици и такива с крехка психика, а както излезе накрая даже и за хора с уж издържлива не е.
Реших да се покатеря до близкият червенокафяв хълм, за да снимам от високо. Бе доста хлъзгаво, но успях да стигна до горе, където почвата бе предимно червена, но на места бе изпъстрена с още поне десетина цвята.
Имаше същите кални дупки и купчинки и отново бяха заградени, с разликата, че тук никой не гледаше и можех да ги прескоча. Докато гледах как едрите балони се пукат със зловещо съскане осъзнах, че долу имаше хора, а тук бях съвсем сама. Никога не съм имала чувството, че някой ме наблюдава, или че ще ми се случи близка среща от третия вид, но тук го изпитах. Една неопределена тревожност, вцепенение и индикаця за нещо свръхестествено. Очаквах, че ще се появи отнякъде, но какво и аз не знаех. Беше странно и примитивно чувство. Не беше заплаха, (поне не от човек, защото нямаше никой освен мен, а и имаше достатъчно камъни да се разбие нечия глава, ако се наложи) а по-скоро усещане за присъствие. Напълно бях наясно, че нямам никаква работа тук, но любопитството понякога е по-силно и от инстинкта за самосъхранение. Сепна ме съобщение по месинджъра, и съответно изумлението, че тук има интернет, след което се сетих, че това е съвсем нормално, тъй като сме на някакви 200-300 метра от главният път, но при такива гледки имаш чувството, че отдавна си на друга планета. След като нищо не се случи се стегнах и продължих. Дори толкова нависоко все още чувах силното свистене на белите струи пара. А. обича да казва, че Земята е жив организъм и гледката долу го доказваше. Равнината приличаше на болно жълто тяло покрито с екземи, разядена плът, от която тече и мирише на гнило.
Още не се бях отърсила, от Намаскард, когато само след 2км стигнахме до близката пещера Grjotagja, известна повече като пещерата от GOT и секс сцената между Jon Snow & Ygritte. Пещерата е малка и до нея се слиза по няколко камъка. Била е любимо място за къпане на местните, но след фатален случай с изгаряне къпането тук е забранено, което не важи за всички, защото на вторият и вход се натъкнах на гол чичо, който любезно ме покани да се присъединя (явно и той гледа сериали), а малко след отказът ми съвсем невъзмутимо излезе и мина гол по целият паркинг към колата си. 
И като отворихме дума за потапяне в топли води, дойде ред за най-хубавото, геотермалните извори, които са основните източници на енергия. Да се потопиш в лечебните термални води или в изкуствено затопляни плувни басейни си е направо задължително. Бяхме се наточили на Синята лагуна, но въобще не ми се чакаше до нея и изобщо Майната и! Тази покрай, която минахме преди малко, макар и не така млечносиня ми се виждаше просто перфектна. Исках да се натопя сега,да се изкъпя, и да усетя топлината, с която водата ще ме приласкае, и ще изпие последните останали сили в това четири-дни-спало–в-кола-тяло. Влязохме да си оставим багажа и да вземем задължителният гол душ (на който много нации упорито се противят и правят луди скандали) които се прави от хигиенични съображения, преди да се топнеш в басеините. Басейнът бе разделен на две части и направен точно като infinity pool- безкраен басейн, който сякаш се прелива в хоризонта. Гледахме с блаженство как слънцето залязва и категорично се съгласихме, че да влезем тук е най-доброто решение, което сме вземали досега!
Снимки от басейна и на нас двамата там. Не ми се искаше слънцето да залязва, а от друга страна го чаках с нетърпение, защото се бях настроила, че днес вече ще видим северното сияние. Най-доброто време да се наблюдава тук е от края на август до април. При късмет и достатъчно тъмно място, може да се види и през другото време, но няма да е така силно. Видимостта може да се провери за всяка отделна вечер на en.vedur.is, както ни светна стопаджията, когото бяхме взели първият ден. Чакахме, чакахме и тъкмо малко преди да се откажем и да си тръгнем то се появи. Аврора е древноримската богиня на зората, а Аврора Бореалис значи “Зора на севера“. Тези сияния са в основата на много легенди и митове на северните народи. Според уикипедия викингите са смятали, че полярните сиянията са воини, препускащи на коне през небето, а ескимосите, че те са добри духове, които палят светлините, за да осветят пътя на мъртвите отправили се към отвъдния свят. А на мен ми приличаше на изящен танц на танциорки извили тънки снаги или на млади влюбени, които се закачат свенливо. Всички в басейна се радвахме като деца и се оглеждахме лудо на всички страни, като се опитвахме да отгатнем откъде ще се появи следващият път. Снимки от него нямаме (тази долу е взета от нета, просто за да онагледя), но нямаме и нужда, защото подобно нещо не се забравя! 