Natalia in Adventure

Странна планета е тази страна, и често тези, които не са я виждали я бъркат с обикновена държава. Какво може да очаквате от едно пътешествие до Исландия? ВСИЧКО от А до Я плюс няколко непонятни букви от тяхната азбука!! Всяка отделна гледка тук е като излязла от страниците на скъпа, гланцирана книга и чак не смеех да я снимам. Тоест снимах , но с едно страхопочитание, да не обидя някой местен като предам това великолепие в обикновени тонове. Сега като пиша е същото.  Местя се от една кълка на друга, въздишам и се чудя как точно да подчертая истинността на описваното без, като игла на стара грамофонна плоча да зацикля на “красота“ и “божествено“ и да повтарям тези фрагменти отново и отново?! В действителност всяка педя от застинала лава, ледени пътеки или напукана земя, по която може да се стъпи си заслужава да бъде видяна и хвалена.

Трудно бе само началото, после вятърът сложи всичко на мястото си. Още с пристигането ни,  исландското време реши да ни сплаши и покаже, колко безнадеждно неприятно може да бъде. И почти успя. Докато мокра тичах от един рент-а-кар офис до друг ми идваше като типично американска туристка да се затръшкам че: “това го нямаше в брошурата, когато резервирахме пътуването!“ Другото, което го нямаше или по-скоро бяха забравили да ни уведомят е, че можем да платим колата с дебитна карта, но не и с виза електрон. Към обяд, след ен-на брой телефонни обаждания и трескаво прехвърляне на пари от карта в карта, най-после успяхме да се сдобием с кола, която по-късно се превърна в наш хотел, ресторант, спътник, и какво ли още не. Метнахме багажа в червената кукла и отпрашихме към Рейкявик и по-точно към къмпинга до Reykjavik city hostel, където търсехме стаята в която, малко преди да излети от Исландия всеки оставя, каквото не му е нужно. Да, ето такава полезна информация обичам да откривам в хорските блогове! На нас ни бе нужна палатка, каквато вече нямаше, но си открихме куп други “ценности“ с които да се запасим. Следващата спирка, съвсем естествено бе в Bonus, веригата супермаркети с жълт цвят и розовото прасенце щастливо кипрещо се в средата на надписа, които по всички предварителни проучвания бяха сочени за най-евтини и най-добре заредени. И така с хляб, консерви, домати, банани, 6 шоколада, 3 пакета бисквити, над кило ядки и бутилка уиски се качихме на популярният Път 1.

Исландия е много подходяща за мързеливи туристи, защото Път номер 1 или Околовръстното, минава къде на метри, къде на километри от всичко интересно и великолепните пейзажи се нижат като перли в този наниз дълъг малко повече от 1300км. Наричат я страната на огън и лед, а аз бих вмъкнала, и на изумителни водопади. Не съм ги броила, но вярвам, че на всяко домакинство тук се пада по поне един водопад. Всеки един от тях е по своему различен и има свои особености, затова обикновеният турист, видял десетте най-големи ще ги разпознае безпроблемно на секундата. Нo не се безпокойте, няма да ви надувам главите с приказки за водопади (освен днес може би). Масовият турист започва своята обиколка по часовниковата стрелка или вижда само участъка в близост до столицата наречен Златният кръг. Признавам, че Златният кръг включва кратерно езеро, водопад, избухване на гейзер пред очите ти и още няколко атракции, но да дойдеш до тук и видиш само това си е направо престъпление.

Ние тръгнахме обратно на часовниковата стрелка и първи в списъкът ни (списък-коствал ми 2 безсънни нощи и ежечасова проверка на синоптичните сайтове с цел да видим най-важните места в единствените два слънчеви дни, които ни се полагат от тези десет) бе водопад Seljalandsfoss. Докато си вземем колата, напазаруваме и тръгнем към Seljalandsfoss дъждът стана просто неприличен! Водата се лееше под движещите се надолу-нагоре чистачки и с всеки замах от предното стъкло се откриваше нова гледка. Имах усещането, че съм в Нова Зеландия. Не че съм била там, но склоновете, зеленината, овцете, някак всичко лъхаше на картини виждани между битките във Властелина. Този унес продължи до мига, в който паркирахме край водопада и напуснахме убежището на колата. Студът и вятърът си бяха съвсем исландски. Водопадът, ах водопадът, той е снежнобял като косите на скандинавска богиня, както красиво се бе изразил друг преди мен. Голямото му предимство е, че може да се види от всички страни. Зад бялото було от глетчерна вода има пътека, по която може да се мине и в редките случаи, когато няма върволица от туристи да затвориш очи, и да се оставиш на студените пръски да ти припомнят, че си жив. Идеално място за откраднати целувки! Ако беше топло сигурно нямаше да ми се тръгва от него. А началото на реката, която така мощно се излива тук идва от ледената шапка покрила вулкана Eyjafjallajökull (който успее да го произнесе от раз печели 2 бири) същият който избухна през близката 2010 и обърка плановете на мнозина от нас. Казват, обаче че тълпите с туристи са почнали да прииждат  след облака. Изглежда събуждането на вулкана преди седем години е напомнило на останалия свят, че Исландия съществува и чака да бъде видяна.

На няколко стотин метра на север от известният Seljalandsfoss се намира къмпинг с друго скрито съкровище, водопад  Gljúfrabúi. Отвън изглежда като вертикална цепнатина, а вътре се получава нещо прилично на пещера, в която може да се влезе през процепа. Не е много популярен, но не бива да се пропуска.

Трети по веригата бе Skogafoss. Името му означава горски водопад, а водата пада от 62м . Чудесно е, че може да се отиде много близо до мястото, където пада самата вода, и да се застане лице в лице с природната сила, или да се види отгоре като за целта се качите по една доволно дълга  пътека. Дузина чайки, или може би бяха буревестници, кръжаха наоколо, излитаха и кацаха от скалните си обиталища. През слънчеви дни тук всички виждат пъстроцветна дъга, а понякога дори двойна дъга. Всички освен нас! Ние това не го видяхме. Ех, само, ако времето ни съдействаше..(Снимките по-долу нагледно изобразяват как го видяхме ние и как го виждат хората).Според легендите имено тук един викинг е заровил ковчега си със злато. Ако имахме повече време и климатът бе благосклонен бих се понамокрила и поразтърсила, но като се има предвид, че ние и в България се каним да копаем на едно място от вече 2 години и още не сме почнали, то явно романтичната идея за търсене на съкровища ще си остане добро намерение още дълго време.

Невероятно, но дори и след огромното закъснение, с което стартирахме по всичко личеше, че има вероятност да видим и последното набелязано за днес място- магнит за любители на научно популярни филми, конспирации и пишман фотографи. Говоря за останките от катастрофата на американски самолет от 1973-а, когато поради грешка на пилотът, който решил че няма достатъчно гориво, самолетът се разбил край Sólheimasandur, в южната част на острова. Останките на белият самолет контрастират силно на фона на тъмните камъни и морският бряг отзад. За щастие в катастрофата няма загинали и ние с чиста съвест си пощракахме отвън и вътре. От тях до паркинга е 4км в посока, които могат да се вървят само пеша, но пътеката е маркирана ясно и няма проблем дори по тъмно, каквото беше при нашето прибиране.

На сутринта реших, че ме буди пътешественика в мен, но се оказа че е А. и то в скандалният час 5.20. Изобщо не ми се ставаше, сумтях нечленоразделно, и добре че преди да заспим му бях казала къде трябва да отидем за изгрева, защото ми се бяха насъбрали много нощи без сън и просто не можех да отлепя очи. Кой да ти знае, че следват едни абсолютно вълшебни 24ч, в които на нищожно разстояние едно от друго ще видим  такива невероятни места.

Стигнахме до паркинг, който веднага припознахме, като добра платформа за наблюдение по вече щракащите 4-5 ранобудника, които находчив гид бе изсипал минути по-рано. В дясно, се виждаше самотна скала с арка- най-южната точка на страната, нос Dyrholaey, което дословно преведено значи планината с дупка. Тръгнахме към нея и изгревът ни завари на старият фар на носа.

От там приятно затоплени и загледани към плаж Reynisfjara видяхме как слънцето бавно се показа зад “тролските пръсти”, колони от базалт, издигащи се високо над водата. Преданието разказва, че това са телата на тролове, които нагазили във водата, за да издърпат навън голям кораб, но били изненадани от изгрева, който ги вкаменил. И преди да почнете да се подхилквате да знаете, че над 80% от местното население сериозно вярва в тролове и елфи. Допитват се до тях преди да предприемат важна крачка и правят всичко възможно да не ги разгневят. Подигравателни забележки и подсмихвания по темата биха приели крайно обидно! За тези от вас, които безцеремонно продължават да не вярват във феерични същества, ще изложа далеч по-тривиалната версия, че скалите са дело на вкаменили се потоци лава. Свиването на лавата е формирало шестоъгълни форми, по които може да се покатериш или да се вмъкнеш в пещерите под тях. Досега не бях виждала нищо подобно, а тази година ги видях на два пъти: първо Giant’s causeway в най-северната част на Северна Ирландия и сега тук в южна Исландия. Един въпрос стои в главата ми, не знам защо, мисля че имат нещо общо, и не може да е просто съвпадение. На тези плажове викат черните плажове, но тук черен пясък почти няма, а името идва от цвета на камъните.

Красотата е безспорна, и разходката по плажа си е направо задължителна, но трябва да сте нащрек през цялото време, защото тук са едни от най-високите и опасните вълни, които съм виждала. Казват им sneaker waves или прокрадващи се вълни. Макар привидно плажът да изглежда безобиден, дори в прекрасно време вълните изведнъж излизат много по-напред от обикновеното и могат да грабнат и повлекат човек. От друга страна….Идеални са! Силни, шумни и разпенени. Обичам вълната да ме плесне и да ме изхвърли нанякъде, да ме боли, но да се заливам от смях и заедно с (не)познатите наоколо да си разменяме бързи съзаклятнически погледи и усмивки, докато се броим всички ли са се показали на повърхността, преди да ни е ударила следващата. Вероятно за мой късмет беше адски студено, и този, който ме пази си знае работата, иначе сигурно не особено предпазливо щях да се изкуша да нагазя.

Спряхме да пием кафе, да се позатоплим и поизмием в голям магазин край град Вик, където беше приятно, уютно и имаше достатъчно контакти за всичките ни уреди. Порадвахме се и на гледката от Reyniskirkja, църквата с червеният покрив, която отдалеч прилича на излязла от пасторална картина. Малко червено-бяло петно на фона на зелените планини, в чието подножие се намира.

Към обед стигнахме до тайният каньон Fjaðrárgljúfur, за който се отклонихме от главният път с около 7км. Направихме си чудесна разходка по високата част на дълбокият и лъкатушещ, но не толкова таен, колкото се надявахме каньон. Бях чела, че хора минават и отдолу по самата река, която прорязва скалите на зиг-заг, но за да газиш там септември си трябат гумени ботуши, с каквито ние не се бяхме екипирали.  Направихме си обяд на пейка идеално разположена с гледка към двукилометровия каньон и се забавлявахме да подслушваме испанската група, която седна при нас да си приготвя сандвичи.

Когато се наситихме поехме в тръсене на църковният под Kirkjugolf. Оказа се, че църква или друга постройка, тук никога не е имало и това са поредните естествено образувани базалтови колони, странно подравнени, все едно някой Гюстав е редил плочките си в банята много прецизно.  И като казах Гюстав се сетих, че някъде четох, че исландските мъже държат рекорда по дълголетие между мъжете, а най-доброто място да си жена е пак в Исландия. Това за жените е заради равенството между половете в политиката, заетостта, итн. и дори първата жена президент в Европа е избрана тук, да не говорим за министър-председателката, която е първата такава, сключила гей брак.

Имахме още слънчево време, затова поехме към Skaftafell. Целият път от дясната ни страна бе обрасъл с мъх, дебел поне десетина сантиметра, който пружинираше много меко и приятно, когато стъпваш по него. И все пак трябва да се внимава, защото казват че за възстановяването му са необходими години. Skaftafell  е част от огромният националнен парк Vatnajökull, а Vatnajökull е вторият най-голям глетчер в Европа и площта му покрива над  10 % от страната.  Раят за планинарите, предлага езера, водопади, долини, глетчери и като цяло за всекиго по нещо. Най-интересните и бих казала уникални атракции са разходка по глетчера и изследване на истинска ледена пещера. Това обаче задължително трябва да се направи с водач познаващ терена идеално. Никой няма да ви спре да се промъкнете в някоя синя пещера и сам, но е много опасно и дори, когато си с водач, краят може да бъде фатален. Маршрутите между, които може да се избира са много, но ние се насочихме към водопад Svartifoss. До самият водопад се стига след приятна 2км разходка, а срещу него има мостче и много камъни за сядане.  Да, има много по-високи и по-мощни от него, но той си има своят чар и неповторимост. Svartifoss е като част от 3Д картина, с уникална черна стена зад гърба си.

Нощувката ни трябваше да бъде в Hof, но 12км по-късно град все още не се виждаше и ние осъзнахме, че къщата и двете плевни, които подминахме преди известно време трябва да са били точно Hof. По принцип, влизането във всеки град е маркирано със знак върху, който са нарисувани 4-5 къщи. Първоначално смятахме, че това са обикновени пътни знаци, но скоро прозряхме, че по тези знаци исландите всъщност рисуват всяка една къща от конкертният градът-село и когато, мир на праха му, някой почине, то градът веднага остава с ¾ от населението си :( 

Това че се случи така, да пропуснем Хоф не е било случайно, защото ни даде възможност да отидем по залез на първата от двете лагуни, които копнеехме да посетим и ни направи свидетели на зашеметяващ розов залез оглеждащ се в езерото. Толкова бяхме запленени,  и в екстаз, че едва успяхме да щракнем последните красиви цветове. Още от този залез знаех, че едно е сигурно- исландският вирус, който ни зарази ще остане в кръвта ни и дори латентен в дадени периоди, ще избива пак и пак и това ни идване тук е само началото..