Шляехме се безцелно по улиците на старата Хавана и се чудехме как едно място може да бъде толкова аристoкратично и същевременно, толкова мизерно. Безмълвно се съгласихме, че няма да вземаме карта, а ще откриваме забележителностите сами или с питане, и в следване на този план прекосихме четири площада. Първи ни се изпречи Площадът на Kатедралата, известен с това, че катедралата Сан Кристобал е може би единствената в света, чиито кули са асиметрични. Вторият площад се нарича Площад на оръжията или на испански Plaza de Armas. Тук бързам да отворя скоба и да кажа, че май в който и по-голям град с испаноговорящо население в Южна и Централна Америка да отидете ВИНАГИ има Площад на оръжията! Мисълта ми е, ако искате да си биете среща с някого, а не познавате града, то с този площад няма как да сбъркате! Площадчето бе изцяло осеяно със сергии с антикварна литература описваща живота и делото на Фидел, Че, Хосе Марти и други известни личности с важна роля в историята на страната. На третият площад, наречен Сан Франциско, тъкмо в този момент гостуваше изложбата с двуметровите мечки United Buddy Bears, гостувала преди четири години и у нас. В нея около 140 страни са представени от мечка, изрисувана с характерни за страната мотиви. Целта на всички тези мечки застанали една до друга, разбира се, е да се пропагандира толерантност между народите и религиите. Освен на изложбата, този площад е и постоянен адрес на “La conversacion” една от най-известните статуи от последните години. Виждала съм стотици снимки на тази статуя да се подмятат из фейса, но поради някаква причина винаги съм мислила, че тя се намира в Щатите. Последният площад ми стана любим с лежерната си атмосфера. Казваше се Старият площад и на него имаше странна склуптура на момче яхнало петел и много добре реставрирани сгради наоколо. Поседнахме и хапнахме нещо като сладолед, който продаваха в кокосов орех, и забелязахме, че има много жени полицайки, които хич не си поплюваха, а току обискираха багажа на този и онзи съмнително изглеждащ местен младеж. 
Другата приятна разходка, която си направихме бе по пешеходната част на Пасео дел Прадо, с (някога) красиви къщи от двете страни, и много картини разположени на стативи под сянката на дърветата. На повечето картини често присъстват двете най-известни заведения, които всеки гост на столицата задължително посещава, а имено Бодегита и Флоридита. Бодегита (Бодегита дел Медио) има претенции да е родното място на коктейла “мохито” и цялата е в надписи и подписи на знайни и незнайни посетители. Сред тях са били и знаменитости като Неруда, Маркес, Нат Кинг Кол, Марлене Дитрих и естествено Хемингуей. Закъде без Хемингуей?! Стените са високи поне 5м, но са изписани от долу до горе. Направо да им се неначудиш на желанието на всичките тези “писатели” и на това как са го постигнали. Всеки минал е изразил себе си, като е надраскал по някоя глупост. Моят спътник се обърна към мен: “А ние ще напишем ли нещо?” и на мен ми стана толкова смешно, понеже в момента освен да си напишем имената, което ми се видя твърде тривиално, единственото за което се сетих беше онзи известен виц за българите в чужбина, в който единият казва на другият “Пиши к*р за “Левски” и да си ходим”! :)Флоридита пък е известна с дайкиритата си, или както се мъдри надписът с думите на Хемингуей: My mojito in La Bodeguita, my daiquiri in El Floridita” В ляво от входа има статуя на самият Хемингуей, а зад нея негова снимка с Фидел. Къщата му в покрайниите на Хавана не успяхме да видим, но съм била в тази в Кий Уест и отдавна му завиждам. Чак не знам след толкова бохемски живот и риболов, кога е намирал време и да пише! 
И при хотелите има два, за които не мога да не спомена. Хавана Либре, един от най-големите и емблематичните хотели, където близо три месеца са били разквартировани Фидел и неговите революционери, за което свидетелстват десетки снимки по стените на първият етаж. Другият, естествено, е Хотел Национал, мястото където са се събирали богатите и известните. Със своето привилегировано място в центъра на града, хотелът е разположен на малък хълм, само на няколко метра над Малекон и морето и предлага прекрасна гледка, докато пушиш пура или отпиваш от коктейла си в хубавата му градина. 
Други интересни и цветни места за посещение са къщата на Фустер, наричана още Fusterlandia, за която обаче разбрах твърде късно и Callejon de Hamel, алтернативно място за слушане на афро-латино ритми, което по вида и миризмата странно ми напомняше на Кристияния в Копенхаген или Метелкова в Любляна, за тези които ме разбраха. 
Вече ни бяха предупредили за местни, дето те подмамват да отидеш с тях в някое заведение. Тези хора дори си имат специално име, което забравих, но ние в еуфорията си се подлъгахме по един, който ни увещаваше, че това е търсеният от нас бар, където след малко ще има концерт. Разминахме се само с един по-скъп коктейл и малко загубено време, обаче моят спътник беше бесен, и то с право. Разбирах го напълно, но се стараех да гледам по-философски на нещата, защото това си е абсолютна закономерност. Единственият начин да не те измамят е да не пътуваш, но и тогава не е сигурно. Доста народ е твърдо убеден, че никога не го мамят, но повярвайте при всяко едно пребиваване на чужда земя, все някъде със сигурност са ви метнали! Начините и похватите са като пъстра палитра, и няма как да бъдат отгатнати всичките, но докато никой не е пострадал физически, нещата са ок.
Много приятно ни стана, че всички знаят къде е България и произнасят името и съвършено точно. А в красивия, масивен дървен шкаф на хазайката, където лежаха захвърлени стари книги, намерих много чужди автори преведени на испански, и сред тях лежеше и най-голямото откритие “Тайфуни с нежни имена” на Богомил Райнов. Лори видя как се зарадвах и ми я подари веднага, и понеже не съм я чела на български ще взема най-после да я прочета на испански! 
Както повечето вече знаят, първото нещо, което прочетох за Куба, след като разбрах че ще ходим там, бе че в нашият квартал се намира единствената статуя на западен певец тук, тази на Джон Ленън, на която на всичко отгоре постоянно крадяли кръглите очила. Аз по принцип съм върл фен На Пол (и по време на, и след Бийтълс) но тази неправда с очилата ме ядоса и реших да му занеса нови. Проблемът, който надвисна бе, че горе долу от негово време насам, никой (Слава Богу!) не носи кръгли очила. Наложи да обходя голям брой магазини в София, докато накрая ги намерих съвсем случайно в Джъмбо. Взех му и сини и розови за по-сигурно, което в крайна сметка се оказа напълно излишно, защото вече има назначена жена, чиято длъжност е да седи на съседната пейка и да му слага очилата, когато дойдат туристи да се снимат с него! Мдааа, и такава професия има, така се отварят нови позиции!
Quizás digas que soy un soñador, pero no soy el único.
От Джъмбо взехме и подаръци за деца сирачета, които живеят в Isla de la Juventud, малък кубински остров в карибско море. С тях се занимава професор, с когото се свързах чрез Каучсърфинг-а. Професорът беше на наша възраст и поразително приличаше на Че, от онази негова снимка известна в цял свят. Попитахме го има ли нещо, което можем да донесем, и той ни помоли да купим моливи и балони на децата, че много щели да им се зарадват. И така половината ни багаж на отиване се състоеше от торби с фулмастери, моливи, пастели, боички, блокчета за оцветяване и балони. За децата бяхме взели и около 1,5-2 кг бонбони, а за самият професор зарядно с батерии, защото ни се оплака, че има фотоапарат, но не може да снима, понеже няма откъде да купува батерии за него. Бяха ми казали също, че макар всеки втори да пуши пура, запалки се намирали много трудно, затова за мъжете купихме дузина такива с българският трикольор. Жените пък се радвали най-много на грим и знаейки, че всяка от нас има куп гримове, които никога не ползва, бях събрала от приятелки цяла торба и за тях.
Отдавна ги съжалявах, защото отвсякъде чувах само, колко е бедна страната. Подаръците, обаче смятах да дадем само на професора (а по-късно и в една църква) защото от пътуванията си знам, че няма нищо по-лошо от това да даваш подаръци на деца на улицата. Това ги учи, че с просия, а по-късно с кражби и проституция, се живее много по-лесно отколкото с ходене на училище. Следващите ми думи ще възмутят много хора, които веднага ще ме апострофират, но малко след пристигането си тук осъзнах, че Куба въобще не е бедна!! И дори не я сравнявам със страни от Азия или Африка, където наистина има бедни, а веднага се сещам за поне 5 доста по-бедни страни в съседство. Сравнена с Хаити, Ямайка, Никарагуа или Хондурас си е направо добре, даже! Грамотността е 99 процента, а обучението напълно безплатно. Здравеопазването е също безплатно и е на много добро ниво. Толкова добро, че стотици чужденци идват тук да си правят прегледите и да се лекуват. Вярно е, че местните печелят около 25, максимум 30 кука на месец, но при положение че от тях общо за жилище, електричество и вода дават едва 4-5 и всичко друго им е безплатно, то те съвсем не са за оплакване. Всички са добре облечени, имат дом и работа. Дори повечето вече имат мобилни телефони, но за радост все още не вървят по улиците забили поглед само в тях. Децата им пък имат детство и не играят с айподи и таблети, а просто си играят, спортуват, или учат музика и танци. Става ми мъчно като се сетя, че е една от страните с много развит детски секс туризъм, но властите се стараятда се борят с това и са приели много строги наказания за заловени нарушители. Старците им пък си прекарват времето в игра на табла и шах и досущ като при нас задължително има по няколко зяпачи, които да дават акъл.
Прави ми впечатление, че има голям брой фризьорски салони, а жените са с много добре поддържан маникюр, нещо на което явно се отдава голямо значение. Що се отнася до бръснарниците то не успях да разбера дали бръснарите тук са се наговорили да не си дават много зор или от правителството са спуснали снимка с единствената одобрена мъжка подстрижка, но почти всички мъже са с еднаква нелепа прическа: отгоре на темето щръкнала, къса коса на паничка, а надолу всичко обръснато. Иначе, според моето скромно мнение, това определено е страната, в която на жените се обръща най-голямо внимание! Бих добавила прекалено внимание! Мъжете, да са живи и здрави, не са особено привлекателни, затова пък са повече от нахални! Никак не се притесняват да дойдат да ти кажат колко те харесват, коя част точно ти харесват, и какво биха ти направили, ако им се отдаде възможност. Не ги притеснява и фактът, че ти самата се движиш с мъж, за когото те нямат представа дали ти е брат, колега, приятел или съпруг. Също не се стесняват и да минат да те огледат от всички страни и съвсем не се опитват да се прикриват, а си те гледат много открито и настоятелно. Изобщо явно тук дълбоко вярват, че ще обидят жената, ако не и обърнат нужното внимание като и подвикнат или изкоментират.
След жените най-важното в живота на кубинецът е бейзболът. Бейзболът за Куба е като футболът за повечето Европейски страни. Той е религия! Дори един от синовете на Фидел е лекар на националият отбор. Бейзболните запалянковци, се събират ежедневно по парковете, за да обсъждат разпалено развитието на спорта, но всичко това става с изричното знание и разрешение на правителството. Все пак докато се карат за бейзбол няма да вдигат революции…
Чудесно Нат, тази част е още по-интересна. Определено виждам кадри, които ми създават нова гледна точка за Куба. Благородно завиждам