Пътят между Шефшауен и Фес бе около три часа. Много отдавна не ми бе ставало лошо в автобус, но аз и отдавна избягвам да пътувам с такива. Фес бе първият от “Имперските градове “, които посетихме, вторият бе Маракеш, а останалите два са Рабат и Мекнес, но тях решихме да ги прескочим.
Във Фес пристигнахме ранният следобед и хванахме такси към нашият хост. Такситата в тази страна са два типа – Petit Taxi-то или малкото такси е като нашите таксита, но по закон може да вози до трима пътника. На цвят в Танжер и Маракеш то е бежово, Шефшауен и Есауира синьо, а във Фес червено. Вторият тип таксита, наречени Гранд таксита, обикновено са големи стари Мерцедеси. Те са нещо като междуградски маршрутки, и тръгват щом в таксито влязат 5 човека. По предварително получени инструкции, се метнахме на червено Petit такси, в което вече се возеше една жена, което не ни притесни понеже знаехме, че тук такситата могат да се споделят, но както преди малко отбелязах, не бива да има повече от трима пътника. Нашият шофьор, верен я на мароканската си кръв, я на таксиджийската гилдия, веднага се опита да ни излъже. Взе пари на жената, която оставихме, направи тигел напред и тигел назад и ни поиска двойна сума. Ние го очаквахме, но на мен ми беше зле от пътя, бяхме изморени и изобщо не бяхме в настроение да се разправяме, затова му хвърлихме половината от поисканото и съпроводени с много викове и протести от негова страна си излязохме с ясното съзнание, че както сме я подкарали скоро ще ни бият някъде! 
Принципно, за да ви е мирна главата, като се качите на такси трябва да го подканите да пусне апарата, а ако не можете да го накарате, задължително трябва да се разберете за цена предварително. И като цяло повечето неща тук не са с фиксирана цена и макар това да не е приятно на всеки, трябва да се пазарите, и то здраво, защото иначе ще плащате прескъпо. Това включва не само стоките, но и услугите, и спането, и сега като се замисля май само за водата не сме се пазарили.
Но да се върна на нашият нов хост, който се казваше Абдессамад, а за по-лесно му викахме по фамилия- Диди. Та Диди, ни посрещна с възгласи, колко се радвал, че сме му писали, понеже преди две седмици имал на гости други българи, дошли с професорът по ядрена физика Петър Живков. Хе хе :) Кажете моля, какви са ветоятностите да отидем на гости в някого, който е посрещал български ядрени физици преди няколко дена?! :) Самият Диди учел ядрена физика, а останалите му съквартиранти също били студенти. Изгледахме един мач на Барселона и Реал в близкото кафе, и се уверихме че запалянковците навсякъде си приличат. След края на мача Диди ни съобщи, че ще има урок, а другите ги нямаше още, затова ние си хвърлихме раниците и тръгнахме към центъра, за да уплътним времето до вечеря. Слязохме на хотел Барсело, минахме покрай грозната статуя на лъв, с който местните умираха да се снимат, покрай 2-3 бели фонтана и по просторен булевард стигнахме до кралският дворец, който вече беше съвсем друго нещо. Построен е 1960 по времето на предният крал, вдъхновен от Мароканско-Андалуското изкуство и декорации. В самият дворец не допускат посетители, но дори само дворът му и най-вече портите загатват за красотата вътре. Колони от мрамор, декоративни арки, бронзови рамки, фризове от зелени плочки, и масивни хлопки с орнаменти на абсурдно големите покрити с мед врати.
След като се разходихме още малко по улицата след двореца и опитахме от най-вкусните фурми, които съм яла (по-добри дори от иранските) се прибрахме в нашият нов дом, който въпреки, че беше доста скромен, също имаше много красиви стени, целите в плочки, а таваните бяха като от музей.
Обитателите бяха общо четирима, като двама от тях говореха английски, а другите двама не. Обикновено в такива ситуации, алкохолът много помага за скъсяване на дистанцията, разчупване на обстановката и по-лесното комуникиране като цяло, но тъй като тук такъв липсваше, разчитахме основно на езикът на жестовете, както и на френското “мерси”. В България след големи мъки тъкмо най-после се отучих да казвам “мерси” вместо “благодаря” и сега не щеш ли “мерси-то” ми дотрябва отново! Студентчетата, като повечето студенти по света, бяха голи като пушки, но много сърдечни момчета, с широки души, готови да споделят всичко, което имат. Обстановката в стаите беше доста спартанска, но аз и не съм очаквала, че ще спя в сатенени чаршафи. Притеснявах се за А, който не бе пътувал чрез каучсърфинг досега, но за моя огромна радост той изобщо не се стресна и заяви, че след месеца прекаран в Конго нищо вече не може да го уплаши! Вечерта беше незабравима! Нашите душички, Аллах да ги поживи, ни приготвиха най-вкусният таджин, който опитахме за цялото си пребиваване в страната и ни научиха как да си го готвим сами като се приберем. В кухничката имаше само една маса с един стол, а до тях кашон пълен с книги. На стола като почетни гости сложиха нас, върху книгите като най-старши седеше Диди, а останалите бяха прави. Сложихме таджина в средата, нахвърляхме маслини и късове хляб по масата и казахме “Старт”
Прибори няма и се ядеше с ръка като се загребва с хляба. Ние с А не бяхме свикнали, нооо от страх да не останем гладни много бързо се научихме!! Обясниха ни, че всеки яде това, което е пред него и чинията не бива да се върти. Яденето от една чиния не беше нещо ново за мен, но виж пиенето от една чаша да, и особено когато водата е от чешмата (и е в тотален разрез с първо правило в тези държави: НЕ ПИЙ ВОДА ОТ ЧЕШМАТА!!) Около 16 пъти успешно отказвах любезно подадената ми чаша, но на 17-ия вече нямаше мърдане, и за да не ги обидя (или умра от дехидратация едва на четвъртия ден от пътуването ни) стиснах очи и си пийнах! Иска ми се културните и битови различия да бяха спрели дотук, ама големият смях тепърва предстоеше. След много веселие и разговори на всякакви езици, стана време за лягане, и А ме помоли да ги питам къде можем да си измием зъбите. Почнах да казвам: е как къде- в банята, обаче се сетих, че като бях там от мивката вода не течеше, та изтичах в кухнята да питам Диди. Той ми вика: върви в банята! Да, ама там вода не тече, обяснявам аз, и той пак повтаря: не бе, в банята и ми сочи тоалетната. Тоалетната, за да добиете по-ясна представа, е от тези с дупка, дето ги обкрачваш и клякаш. До тук добре, доказано е че ходенето по нужда така е много по-здравословно, а и аз го предпочитам пред това да ходя права във въздуха над някоя от обикновените (на седалка да ме убият няма да седна, но хайде да не се заричам много!), така че като за тоалетна си беше супер. Малкото неудобство и голямо смущение идваше от факта, че чешмата, която визираше Диди беше на едва 20см от дупката. Погледнах я, погледнах невярващо Диди и тичам обратно при А с анонса, че зъбите ще ги мием чак утре в хотел Барсело. А ми вика: Абсурд! Питай Диди не може ли да се измием в кухнята. Аз изпъшквам, но понеже ме засяга пряко изпълнявам тутакси и тичам обратно към Диди да предам въпроса. Той от своя страна ме гледа още по-неразбиращо и е съвсем очевидно, че не може да повярва на ушите си, как някой иска да си мие зъбите, там където те си мият съдовете! Аз пък вече се чувствах, както се чувства всеки посредник, а именно като ..абе знаете какво, и накрая Диди, прочел отчаянието и молбата в очите ми отвръща: Ами, добре щом се налага! Мигновено, обаче вика и другите трима, които се въртят около нас и също не вярват, че се каним да си измием зъбите в кухнята. Ние с пълни с паста усти се смеем, колко дълго ще има да разправяме как тук ни караха да си мием зъбите над дупката в тоалетната, а нашите нови приятели с месеци ще има да разказват на техните, за онези простаци дето дойдоха и се измиха в кухнята! :)
На вторият ден се отправихме към медината, което навсякъде е историческото сърце на града. Медината на Фес е особено голяма, и казват че се състои от близо девет хиляди улички, които се извиват, срещат и разделят. За хора, които обичат да се изгубват някъде, това е идеалното място, където могат да се шляят цял ден без да повторят улица, или да се върнат до някоя позната, само за да се изгубят после отново. Старият град е сбор, от магазини, сергии, ресторанти, жилища, дюкяни и какво ли още не. Влязохме в него, откъм Баб Бужулуд- Синята порта, която е синя отвън и зелена отвътре.
Още с влизането, ни се лепнаха кандидат гидове, а след тях и продавачите. Бях чела някъде, че тук всеки турист без официален водач е като разрешен за отстрелване дивеч- изключително сполучливо сравнение, и евала на който го е описал така точно!! Да си знаете, че ВСЕКИ ще иска да ви продаде нещо (от подправки, през лампи до килими), а гидовете използват различни трикове, за да се лепнат за вас и да ви покажат къде се намира някоя забележителност, след което да ви искат пари. Най-добрата стратегия в случая е да ги игнорирате или да отказвате с жестове и думи. Игнорирайте ги и не тръгвайте след никого, освен ако наистина не се нуждаете от помощ или от повече информация. Ако трябва да питате за посоката, попитайте някой който работи в магазин и не може да го остави, за да тръгне с вас. Другият начин да се отървете от наглите “гидове” е като им кажете нещо, което звучи като: Аллах йекхалсак, което значи Аллах ще ти даде пари не аз, и което както ме светна моят приятел Итън адски много ги дразнело! 
Знам, че темата вълнува всички, и като цяло доста хора имат сериозни предразсъдъци относно Мароко, когато става въпрос за сигурността на туристите, затова искам да отбележа, че ние между градовете се движехме с техни автобуси, а в самите градове се разхождахме сами и не сме се чувствали застрашени. Тук обаче искам да отворя скоба и да вметна, че някои забутани места от Медината във Фес си изглеждаха леко зловещи, затова специално там вероятно е по-добре чужденците да се придържат към улиците с по-голямо оживление. Това, което ми хареса най-много е, че из уличките все още може да се наблюдават различни занаяти. Например има дърводелци, които правят красиви табели за врата с картини или с името на някое семейството, а зад тях се виждат резби по табли за огромни спални или орнаменти от маси и столове. Точилари въртят колелата си, а близо до тях на малко площадче около двадесетина майстора чукат оглушително по бакърени съдове. Въздухът ухае на мента, роза, кимьон или шафран, а по земята се търкалят кошници с берберски клечки за зъби или керамични сувенири. По кълдъръма се чува тропот от копита на магаренца, с които едва се разминаваш, а по стените висят черги и килими и както хубаво го беше предал един друг пътешественик: с лекота те пренасят в други времена на кервани и пазари.
Като цяло Медината е един голям лабиринт, който може да разглеждате докато хапвате сладки прилични на нашите ореховки/кокоски или пък питки пълнени с месо. Последните ми бяха много любими! Имаше с наденички, пилешки дробчета, агнешки или смесени късчета от всякакъв вид месо. Все се надявам в чужбина, най-вече в не толкова развитите държави, месото да е по-чисто и си позволявам да си хапна. Другото, което често се продава по колички бутани по улиците са триъгълни банички с пълнеж, варен нахут или варени дребни охлюви, които сервират в панички.
Ние тръгнахме по червеният маршрут и първото, което видяхме е известният часовник Дар- ал- Магана, който обаче се оказа не такъв, какъвто очаквахме, а воден и по-точно къща с дванадесет прозореца, купички, от които всяка една се пълнела с вода, и се отварял прозореца срещу нея и така се разбирало колко е часа. Точно срещу часовника се намира Бу Инания, училище, или на арабски – мадраса, което е било хем джамия, хем религиозно училище и е от малкото джамии тук, където могат да влязат и немюсюлмани. Може би най-голямата забележителност не само тук, но и с важност за цяло Мароко е университетът Ал Карауин, който е най-старият действащ в света, и не е прекъсвал дейността си от самото си създаване през 9в, първо като училище, а после като университет.
Dar-Al-Magana
И все пак най-голямата атракция за туристите, като че ли си остават работилниците за боядисване и щавене на кожа. Най-лесно може да се видят като се качите на върха на някой от магазините за кожа, които ги заобикалят. Това са големи, кръгли, дълбоки повече от половин метър, залепени една за друга бледожълти вани, пълни с бои. Миризмата е непоносима, затова е желателно да си вземете стръкче мента преди да се качите, а има и магазини, в които явно ги раздават на входа. Стана ми много неприятно, защото това, което за нас бе интересна гледка/ снимка, всъщност е едно от най-ужасните “работни места”, които може да има. Цял ден под слънцето, нагазил в корито пълно с какво ли не, задушаван от отвратителната воня и заобиколен от поне 200 човека, които се тълпят да те гледат и снимат. Интересно ми бе да видя как става боядисването, и самото място бе изключително фотогенично, и ми се искаше да направя по 50 кадъра, от всяка страна, но същевременно се чувствах някак виновно пред тези хора.
В останалите две вечери вкъщи готвихме ние, едната вечер таджин, а на другата шопска салата. Последният ден имахме намерение да отидем до близкият град Мекнес и останките от древен Волубилис, но Диди много настояваше да ни заведе в неговият университет и не искахме да го разочароваме. Сутринта си купихме от техните банички, наречени мсимен и се отправихме към университетското кафе, където седнахме да си ги изядем и да пием чай с останалите студенти. После ни заведе в кабинетът по физика, където още се виждаше плакатът за лекцията на българският професор, след което ни каза с кой студентски автобус да стигнем до центъра.
Там отидохме в нашият любим Барсело хотел, да си заредим телефоните, да се поизмием и пооправим. Персоналът на хотела или беше сляп или твърде учтив, но за три дни един път не ни направи забележка, при все че смятам, че разбраха, че не сме гости. Мисля че това, че сме бели и се държахме непукистки много помогна. Не звучи много политически коректно, но пък е истина. След като се приведохме в нормален вид, се отправихме към една от забележителностите на града, която е малко извън медината, а имено градината Женс Сибил. Когато стигнахме до нея градината не работеше, но бяха забравили да заключат портите и ние се намъкнахме. След по-малко от 5 мин, видели от нас още три двойки решиха да направят същото, а след още 5 дойдоха и пазачите, които ни изгониха, но ние вече бяхме видели всичко, което трябваше и доволни, че и тук сътворихме пакост се изнизахме със смях.
Аз лично, след като се къпах с канче, изядох сума ти улична храна, от продавачи/готвачи със съмнителна хигиена, и пих чешмяна вода от една чаша с толкова народ, вече се носех по улицата с убеждението, че съм безсмъртна. Това ми убеждение подлагаха под съмнение само шофьорите, за които пешеходната пътека очевидно не значи нищо. Същият ден видяхме блъсната японка, която най-вероятно не оживя. Винаги ми става особено неприятно, като видя пострадал турист. Естествено, където и да се случи смъртта, това си е голяма трагедия за роднините, но когато си на хиляди километри от близките си и после те трябва да разпознават или прибират тялото ти, е съкрушително.
И въпреки видяната грозна картина на този пътен инцидент, това бе любимия ми ден от всички в Мароко. Защо ли? Защото бе завръщане в студентството. Ходихме в университета и пихме кафе заедно със студентите, пътувахме гратис в автобуса, влязохме без разрешение в градините, ядохме шест човека от един съд, смяхме се на снимките на гаджетата им и пушихме хашиш на покрива на блока. Отново бях млада студентка!