От Белград ме качи тир с турска регистрация, където ми бе дадена възможността да изям полвин тава с баклава и да упражня разговор, в който моите реплики бяха структурирани предимно жестомимично, а между това което се опитвах да обясня или отговоря подхвърлях и по някое “ йок- йок, евет, чок гюзел, тешекюр“ и накрая “гел бурда“. Много добър човечец, но много бавен и се наложи на границата с Хърватия да се прехвърля в минибуса на двама братя сърби, живеещи в Италия. Широки души, които веднага ме приеха като по-малката си сестра и ме просветиха в тайните на търговията с турски порцелан имитация на италиански, който продавали на самите италианци за Версаче. Новите ми братя дори кривнаха от пътя си с около 40 км, за да ме закарат в Любляна до точният адрес, понеже валеше като из ведро. На по-приятно пътуване не можех и да се надявам!
От каучсърфинг сайта пък си бях харесала за хостове (домакини при, които да отседна) двама приятели – словенци, които обикаляха света с мотори. И с двамата си разменихме по няколко писма преди да стигна там и всичко вървеше по план. Първият тъкмо се нанасяше с годеницата си в нов апартамент и тримата го осветихме с много вино и местене на мебели. Останах при тях два дена, да се порадвам на китната столица, а на третият ден, след като приключи работа, дойде да ме вземе второто момче, и ме закара с мотора си в неговото село, което бе на 60км от Любляна близо до границата с Австрия.
Селото беше в местност като от картичка. Направихме си прекрасна разходка сред зеленината и прохладният въздух, след което аз реших да сготвя благодарствена вечеря за него и родителите му. Вечерята вървеше чудесно, докато не получихме обаждане, че лелята на бащата, която била на близо 94, и от години живеела в Хърватия, починала и погребението е на следващият ден. Бащата видимо се разстрои и Туши, това бе името на моят хост- или поне така си мислех до тогава, реши да смени темата. Разказа на техните, че на другият ден се каня да ходя на стоп до езерата Блед и Бохин и ги помоли да ме хвърлят до една бензиностанция, която им бе на път за погребението. Те се съгласиха и отидоха да си събират багажа, а ние с Туши седнахме да гледаме видео от негови пътувания.
На сутринта оставих голямата раница у тях и започнах да си прехвърлям в една по-малка само нещата, които щяха да ми трябват за през деня: пари, вода, ядки, фотоапарат, дъждобран, сухи кърпички, мокри кърпички итн. Уж сложих всичко, а смътното усещане, че забравям нещо все не ме напускаше. Докато се оправях Тушито решил да ми направи табела с имената на езерата и ме хвърли в екстаз с новината, че щом свърши работа ще дойде да ме вземе от мястото, в което съм в момента, и ще ме заведе в чуден каньон, който бил затворен за туристи. След това напомни на техните, къде точно трябва да ме оставят и отпраши с мотора към столицата. Родителите му, обаче от една страна като любезни домакини, а от друга като типични родители, решиха да не послушат какво им каза сина им (и то два пъти!!), и ме оставиха няколко километра по-нататък, като очевидно си мислеха, че така ми правят услуга. Смъкнаха ме на магистралата на място, където имаше много остър завой водещ до друга магистрала и ми посочиха, че трябва да мина по завоя пеша и да почна да махам в обратна посока. Взехме си довиждане, и докато се крачех към горната магистрала пак започнах да се напрягам да се спомня, кое беше това което забравям. Не можах да се сетя за нищо и реших, че едва ли е толкова важно, и все ще изкарам един ден без него.
И така, вдигам аз знака с големият надпис БЛЕД и о, радост няма и минута, и пред мен забива спирачки първата кола, която минава. На ум си отбелязах, че явно това със знака работи. Трябва да почна да си правя такива и друг път. Отидох аз към колата- сива, цивилна и спретната, и гледам вътре двама полицаи в униформа. И понеже толкова се бях настроила, че денят ще е слънчев и ще си направя феноменална разходка около езерата, и снимки като за списание, в своята наивна радост наистина се изкефих, че полицаи ще ме закарат дотам. А може би беше, защото и друг път ме е качвала полиция, но дори не ми хрумна, че те съвсем не са спрели, за да ме возят. Ухилих се широко и викам едно мощно “Здраво момчета“ отварям задната врата и тъкмо, когато се каня да се метна отзад, чувам “Докумнети за проверка“.
Алелуя! Сетих се!! Това забравям цяла сутрин – документите!! Радостта от внезапното спомняне, обаче трая мноого кратко. В следващата стотна от секундата ми проблясна, че проблемите ми тепърва започват, и в прохладната утрин капки пот избиха по челото ми. Почнах трескаво да мисля какво точно да излъжа тия и как да ми се размине. Нещата не отиваха на добре и взех още по-усилено да симулирам търсене, за да спечеля време докато измисля нещо. Хрумна ми, че някъде в портмонето трябва да имам един оръфан лист, с копие на паспорта, правено един Бог знае кога. Викам си няма смисъл да лъжа, на всеки се случва да ги забрави, а и копието трябва да замаже положението, затова на глас смутолевих:
- Ох, нещо не мога да ги открия, вероятно съм ги забравила сутринта. Боже, дано не съм ги загубила!! Но пък винаги нося копие от паспорта с мен. Заповядайте!
Полицаите поогледаха парцаливото копие, понамусиха се, но все пак го взеха. Точно си мислех, че има светлина в тунела, и ще ми се размине, и те ми съобщиха:
- След проверка на данните в системата, излиза че никъде няма отбелязано кога сте влязла в държавата.
- Вероятно е така, защото на влизане дадох личната си карта или защото сме в Европейският Съюз- почнах да се оправдавам.
Всъщност исках да кажа: Че аз какво съм виновна, че ви е скапана програмата, всички виждаме че съм тук, но си замълчах, понеже този който щеше да го играе “ лошото“ ченге ме прекъсна:
- Виждам, че много знаете. А знаете ли, че в Словения пътуването на стоп на магистрала се глобява с 400 евро?
Знам, разбира се. Нали затова са форумите. Ние цяла уикипедия за стоп-а си имаме, но там не се посочваше точната сума, нито че ще цъфнете на първата минута. Не знаех, че тук сте толкова ефективни.
- 400?? Наистина ли?! Започнах да пърхам с мигли и да се правя, че го чувам за първи път.
- Мдааа, а във вашият случай плюс още 400, защото нямате документи.
Хрумна ми, че освен да кърша пръсти и да се правя на глупава, не е зле и да се подмажа като ги повиша в чин.
- Вижте майоре, нямах никаква представа. В съседните страни стопът не е наказуем, а и аз имам документи – просто не са в мен, а вкъщи -казах аз и почнах да мигам и да гледам надолу още по-усилено.
- Къде сте отседнала?
- Ей тука.
- И къде е това ей тука?
- В едно село наблизо.
- В кое по-точно?
Боже съвсем му забравих името. Как по дяловите се казваше селото?! Беше много малко и много хубаво. Уфф, те всички наоколо са такива, затова изтъкнах следващият най-отличителен белег.
- Ами тук някъде е, близо до границата с Австрия.
- А-ха. И в кой хотел сте отседнала там?
- Не съм в хотел, при семейството на един приятел съм.
- О, не сте в хотел, при приятел сте. А-хаааа. И как се казва семейството?
Баси, откъде да знам?!! Досега си пишех само с Туши. Обсъждахме съвсем други неща, не ми е хрумвало да го питам. А и нали вече ги видях, свестни, гостоприемни хора, пък как се казват това вече са ненужни подробности.
- Не съм съвсем сигурна за фамилията им – отговорих аз и се направих, че се напрягам да си я спомня
- А приятелят Ви как се казва?
Ох, това поне го знам!!
- Казва се Туши.
Двамата се спогледаха озадачено и отново ме погледнаха.
- В Словения няма мъжко име “Туши“.
Ужас! Мисли бързо, мисли!! Сетих се – тук имената им обикновено завършват на “н“ Деан, Драган, Душан. Елементарно е, явно Туши ще да е Тушан!
- Не, аз му викам Туши на галено. Всъщност се казва Тушан.
В този момент “доброто“ ченге не издържа и започна да се смее, а “лошото“ видимо се ядоса.
- Това откъде го измисли? Тушан пък изобщо нямаме!! Виж, нямаме цял ден да се разправяме, затова се качвай в колата и да ходим в къщата на Тушан да ти видим документите.
Леле, сега вече положението си…. майката.
- Ами аз такова…страхувам се че не знам как да стигнем дотам, а и да стигнем пак няма да е възможно.
- Нима?! И защо така?
- Защото нямам ключове, а Туши отиде на работа в Любляна.
- Нищо, нали родителите му са там.
- Не, там е работата, че не са. Всъщност лелята на баща му, която е на 90 и няколко, снощи почина и те преди няколко минути заминаха на погребение в Хърватска. Ще се върнат чак след 2 дена.
Чувам нелепиците, които казвам и сама не си вярвам. Истината често звучи нелепо. По израженията им виждам, че езерата ще ги видя днес само, ако ги има на календар, някъде по стените на ареста.
- Яяяяясно! Я да преговорим, да видим дали сме ти разбрали всичко. Значи твърдиш, че си влязла в страната преди 3 дена, но ние не откриваме такова нещо в системата, затова пък те заварваме да махаш на шофьорите и то без документи. Живееш в село, чието име не знаеш, при семейство, чието име също не знаеш. Ти не само фамилията на семейството, ами и малкото име на приятеля при, когото живееш не знаеш, но затова пък знаеш за баба му в Хърватия, която вчера умря и затова днес няма как да ти проверим документите. Така ли е?
Това може да се случи само на мен! Това наистина може да се случи само на мен!! 
Охххх, съдба! Веднъж казах истината, и затова в най-добрият случай честността ми ще бъде глобена, а в по-вероятният- ще кисна в ареста, докато някой не ми прати пари. На всичко отгоре напълно осъзнавам комичността на ситуацията и едва се сдържам.
- Всичко е точно така!- казвам аз и си хапя бузите да не прихна, защото разхиля ли се вече нищо няма да ми помогне. Обаче виждам как доброто ченге се тресе от смях и усещам как и аз ще избухна. Това е от онези моменти дето, са адски забавни, само да не се случват на теб.
- Ти йе*аваш ли се с нас?- този другият вече е върло лют.
- Съвсем не, господин майор! Всичко е точно така, както го разказахте!!
- И кой идиот очакваш да ти повярва на историята?
- Вие, надявам се – е, това вече го взриви
- Каквооо??
- Добре, а кой идиот разказва подобни неща?-почнах да го замазвам аз. ТРЯБВА да ми повярвате! Вижте сега, аз съм жена, ние лъжем добре. Тези неща ги умеем. Ако исках да излъжа щях да измисля нещо доста по-правдоподобно. Ама аз казвам истината, ето обадете се на Туши.
- Ох, какво да те правим! Кажи ми какво да те правим? Той вече сам почна да схваща, че вероятно наистина никой не е чак толкова тъп да си измисли подобна история и това че ги разсмях в този ранен час сигурно също помогна
- Може да ме закарате до първото езерото, примерно- длъжна бях да се пробвам!
- Не прекалявай! Симпатична си ни и няма да те глобим, но се връщай на завоя и не мърдай, докато Туши не свърши работа.
- Ама..там никой няма да ми спре- няма никакво място!
- Няма “ама”! И недей да махаш в обратна посока, защото ще дойдат колегите ни и тяхното чувство за хумор може да не е като нашето.
- Ами добро тогава.. Хвала и леп ден! Полицайте се ухилиха, а аз тръгнах безславно, но и без глоби към завоя с мисълта какъв дъъъълъг ден ще бъде.
Този ден научих 3 неща:
1) Местните полицаи вършат и работа за заплатата, която им се дава, и тази работа се увеличава правопропорционално с отдалечаването от Балканите.
2) Второто беше, че когато си мислиш че това е съдба, всъщност не е така, и не бива да забъркваш съдбата само за да имаш оправдание
3) Името на Туши – казвал се Мариян. Близо бях- на “н“ завършва все пак!