Шестнайсетте дена в екзотично Мароко, лесно могат да се раздробят до: четири полета със самолет, 2300 км с автобус и над 170 км пеша, в които се пазарихме с 1001-а местни тарамбуки, но и танцувахме в пустинята, газихме боси по плажа, минахме през заснежен проход на 2600м и още куп други неща, някои от които си струва да се разкажат тук, а други е по-добре да бъдат премълчани. Полетът Мадрид-Танжер бе само час, в който успях единствено да почета малко Марк Твен, за да се разсея от мисли за летищните проверки. Притеснява ме, че винаги успявам да мина със спрея в ръчния багаж. За толкова години веднъж са ми го конфискували във Виена, и веднъж ни взеха електрошок в София, а в Индия съм минавала и с джобно ножче. Та седя и си мисля, ако аз минавам с тези, какво ли качват други пътници.. Ще кацаме на летище Ибн Батута. Кръстено е на великият учен и пътешественик, роден тук, но обикалял целия свят още през 14в, и описвал пътешествията си увлекателно, с много информация за посетениете страни. Това е добър знак и добро начало! Пистата обаче започва 3 метра след плажа, това не е добър знак! И ето, аха- аха да кацнем на плажа, ама вятърът беше, толкова сериозен, че ни на плажа, ни на пистата и се носехме наляво –надясно, нагоре-надолу… Приземяването ни беше най-пулсоускоряващото, което съм имала досега, и признавам си, този път плясках на пилота съвсем искрено!! Обменихме малко валута и излязохме отвън. Леле как духаше, прииска ми се да се върна с глупавия самолет обратно в Мадрид!! Какво стана със сухата и топла страна, която очаквах?! Аз съм дошла да работя върху загара си не да треперя и да се моля да не ме отвее! Засега очакванията ми нямаше как да са по-далеч от действителността.По това време на годината северно Мароко си е направо студено, и добре, че брата на познат ни убеди да си вземем дебелите якета с качулки, че иначе нямаше да оцелеем дълго. Отвън нямаше Гранд таксита, както твърдяха по форумите, но взехме 1 за 100 дирхама, което с доста уговорки ни закара до автогарата. За ориентир на тези, които тепърва ще ходят там, 100 дирхама са приблизително 10 евро. Придвижихме се до мола и от Марок телеком си купихме сим карта за 3 евро с 1 час разговори и 1 гигабайт нет, и за още 2 евро ваучер с още 2 гигабайта дата за една седмица от момента на активиране. С това искам да кажа, че нета ни беше подсигурен и като цяло тази услуга се оказа доста по-добра, отколкото в редица други “цивилизовани“ страни.
Успокоени, че ще имаме връзка с “нашия свят“ решихме да насочим вниманието си върху общуването с местния. Значи, ако говорите френски няма да имате никакъв проблем, защото повечето местни го говорят в някаква степен. Почти същото е и с испанският понеже северно Мароко е било под испанска власт до 1956г. Ако знаете арабски, е още по-лесно, но трябва да имате наум, че Мароканския арабски е различен от фусхата-традиционния такъв. Думите, които ще ви трябват най-много в Мароко общо взето са: “Медина”, “Рияд”, “Касба”, “Ксар”, “Ля” и “Шукран”. Медината, това е старият град, има го във всеки по-голям град и като цяло това е мястото за мотаене и пазар, където ще намерите традиционния дух на Мароко. Тук са и повечето от “Риядите” – традиционни къщи за гости, тип семейни хотелчета с по 10-15 стаи. “Касба-та” е голяма крепост, а “Ксар-а” е по-малка такава. И сега внимание, най-важните и задължителни думи: “Ля”, което означава “Не” и ще ви се налага да ползвате непрестанно, често комбинирано с “Шукран”, което пък значи “Благодаря”. След третия ден шукран, вероятно значително ще намалее заедно с прага ви на търпимост към постоянните опити да ви продадат нещо.
Нашият пръв хост също работеше за Марок Телеком и се беше скатал от работа, за да ни разходи. Метна ни в служебния автомобил и отпрашихме към символа на Танжер, Пещерата на Херкулес. По пътя минахме покрай тузарски, крайбрежен квартал и огромният летен палат на краля. Веднага се досетихме, че се кани да идва съвсем скоро, понеже в негова чест камион със знамена минаваше и ги забучваше на всеки 20м. Самата пещера е в двора на 5* хотел Мираж и посещението е напълно безплатно. Много ме напушваше да се направя на американска туристка и да вдигна скандал в хотела, задето Херкулес не ни е посрещнал лично, но се стърпях. Има два отвора, единият през, който се влиза, и другият в дъното долу, от който се вижда морето, и за който се горови, че е бил направен от Финикийците. Казват, че е с формата на континента Африка, и вярно че имаше нещо такова, но само ако го гледаш от към морето.
Смятах Танжер за много по-малък и смотан град, но Аюб ми доказа, че не е така, а и си личеше че градът се развива. Минахме през Медината и кафене Ел Хафа от 1920г. от което при добро време се вижда Испания. Видяхме и тези предприемчиви мароканци, за които бяхме чували, че ти искат пари, защото, разбираш ли, ти показвали най-хубавото паркомясто в света. 
За вечеря в местния ресторант, в който той ни заведе, поръчахме вряща грахова супа, която сервират в подгрят дървен съд, боб (любна), паеля с морски дарове, пилешко барбекю шишче и разбира се таджин! Таджин всъщност е името на съда, в който приготвят ястието, нещо като гювеч, но с плоска чиния и голям конусовиден капак. Таждинът е задушени зеленчуци, обикновено с някакво месо, а в нашият случай и със сини сливи- идеалният завършек на ястието. Като цяло мароканците много обичат да добавят стафиди, фурми и всякакви други сушени плодове, за да придадат сладост на храната, която съчетана с подправките си е исктинска радост за небцето. След вечеря минахме по променад булеварда, който беше чудесно осветен и ми се прииска да бяхме останали повече тук. Мислех, че не е възможно, но вечерта вятъра се усили още и се наложи да се завием с всичко, което намерим. Духаше все едно че сме в Сливен. Заспахме с мисълта, че трябва да почнем работа по побратимяването на двата града.
След чудесна закуска в блзикото ресторантче, Аюб, нашият хост, ни откара на автогарата, където ни изненадаха, че на СТМ буса няма безжичен интернет, но пък да си оставиш чантата в багажника се заплаща. Да са живи и здрави! Отдавна чакам да видя Шевшауен, а прогнозата бе да вали и двата дена. Ядосах се много, а после се ядосах на себе си, задето се ядосвам, защото в крайна сметка нещата са такива и това е. Трябва да се радваме, че ще го видим изобщо.
Четох, че името Шевшауен произлиза от берберската дума за рог и се свързва с планинските върхове извисяващи се точно над града. Разположено под наклон и сгушено в полите на планината Риф, градчето е било известно, само като евентуална отбивка по пътя между Танжер и Фес. Това обаче се променя, когато преди двадесет години на жените в града им идва гениалната идея да го боядисат в синьо. Толкова гениално и просто хрумване, но идеята, изпълнението, и популяризирането и, е поставило този малък средновековен град на картата на света. Твърдят, че сега градът се боядисва по три пъти годишно. Като гледам доста от стените, някак не ми се вярва, или за жалост това не важи за цялата Медина, а по-възможното обяснение е, че те като цяло не вярват в чистота и опазването. Възниква въпросът защо са избрали имено синьото. Някои казват, че е избран синият свят, защото той е духовен цвят за мюсюлмани и евреи, докато други смятат, че това е знак на почит към планинския извор, който прави съществуването на градчетото възможно. Трети твърдят, че е понеже синият цвят педпазва от комари.
Малко след влзането в Медината от южната и част, по пътя ни се изпречи Аби Канча, хотелче с красиви картини в предверието, но тясно и стръмно стълбище, компенсирано от огромни стаи със собствена баня и красиво изрисувана тераса на покрива. Продадено! Е, не се стърпяхме и все пак преговаряхме за цената на стаята и накрая останахме особенo доволни.
Побързахме да излезем да пощракаме, и да изпреварим дъжда с поне с няколко сини кадъра. Първо, всичко изглеждаше като голям син лабиринт, но скоро започнахме да се ориентираме и да виждаме известен ред в синьото и тесните сокаци. Купихме си цял килограм ягоди, но с разочарование открихме, че не са особено вкусни, и решихме да си оправим вкуса със смутитата, за които испанските ни хостове разказваха екзалтирано. Смутитата (смлян пресен плод и прясно мляко) наистина се оказаха фантастични, и пихме по едно от авокадо, но от опитаните по-късно, рязко нагоре се открои това от райска ябълка. Зеленчуците също бяха много добри и евтини, а на пазара дори намерихме мекички. На вкус бяха същите, но като размер бяха по-малки от нашите. Най-хубавото на Мароко, обаче несъмнено бяха портокалите и цъфналите портокалови дръвчета. Имаше и много неприятни миризми, но ще го запомня с литрите фреш, които изпихме, цветовете, които ухаеха особено силно вечер и целувките с дъх на портокал.
За вечеря опитахме от известната им, ароматна супа харира, която се прави от агнешко, домат, фиде, нахут и много подправки. Уморени, едва се дотътрихме в хотела с надеждата да се наспим, но се оказа, че точно над нашата стая е високоговорителя на джамията и през нощта слушахме молитвата съвсем на ушенце. Когато за пръв път чуеш „Аллах акбар“ настръхваш- звучи едно такова смразяващо, като красива песен,но и вълнуващо, защото с всяка костица на тялото си усещаш, че си в друг свят. Когато обаче посреднощ гръмне в ухото ти, въпреки че си си наврял тапите за уши възможно най-дълбоко, и те накара да подскочиш 20см над леглото и да се чудиш нападат ли ни, и ако ни нападат ние от кои сме, ти идва да намериш мюезина и здравата да го нариташ. Разбира се молитвата е на запис, но от това желанието да нариташ някого не намалява. Трябваше да го предвидя, това с гърмящата колона ми се случва най-редовно!
На другата сутрин бях изключително доволна, че и в тази страна не познават времето, и денят бе топъл и слънчев. Петък е празник тук и повечето не работят. Закусихме на центъра и се оставихме на мартенското слънце да ни поглези. После бавно се отправихме към известните стълби на улица Хасан Първи, които са запазената марка на града, и се виждат на всеки втори магнит или картичка, но те вече бяха окупирани от китайски “фото модели“ и беше трудно да се вредиш. И все пак с твърдост, постоянство и търпение успяхме и ние да щракнем няколко кадъра.
След това, започнахме изкачване към върха на града, където са крепостните стени и гробищата, заобиколени от много поляни с невен. Обядът направихме в малко ресторантче извън медината, където се хранят само местните. Решихме да не пропускаме да пробваме кус-кус, който за наша изненада се готви само в петък и се яде наобед след петъчната молитва.
Второто най-хубаво нещо след портокалите безспорно е ментата. Разбрахме тайната на ментовия чай. Оказа се, че ментовият чай всъщност е обикновен зелен чай от пакетче, в който се натапя прясна мента и се добавя кафява захар. Номерът е в това, че чаят се сипва от чайника в чаша и обратно в чайника по три пъти. Прави се, за да се образува пяна на върха на чашата, която да предпазва самият чай от това да се напълни с боклуци, донесени от вятъра. Това е стара берберска традиция, идваща от пустинята и непрестанните и ветрове. И като заговорих за берберите те са навякъде. Рзпознават се лесно по дрехата, която представлява дълга роба с качулка с остър връх назад. Първоначално видът им е малко притеснителен, но бързо се свиква. Берберската азбука и символи пък много напомнят на глаголицата.
Следобеда се качихме на върха на ресторант Лампата на Аладин, откъдето се открива страхотна панорама, от една страна към площада, а от друга към къщите и планината.
Синьото макар по принцип студен цвят, придава едно меко очарование на града. Още повече, че е във всякакви тонове, и макар да си приличат всяка врата, арка и чешма всъщност са много различи. Кованото дърво и мозаиките по плочките допълват красотата и независимо, че виждаш, че си точно под планината, не можеш да се отървеш от усещането че след следващият завой вече ще видиш морето, и дори прохладният планинаски въздух напомня на морския бриз.
Решихме да излезем от старата Медина, че вече я научихме наизуст и да видим как всъщност живеят местните. Тук, където се разходихме повечето туристи вероятно никога не са стъпвали. Вечерта ми се припуши наргиле (след като цял ден ни предлагаха джойнт) но след кратко разпитване, се оказа че в целият град наргилета, няма. Те се предлагали само в по-големите градове и то в специални по-хай клас барове за гости от Персийския залив. Не стига това, ами един го играеше особено възмутен и ме пита: Само защото сме арабска държава всички си представяте, че тук се пуши наргиле, така ли? Шегуваш ли се?! Наргилето е най-леккото, което си представям, че пушите! Всъщност представям си как съм в огненочервената пустиня, пуша хашиш под кръглата луна, облегнала глава на камилата си, която също като мен е уморена, замаяна и замечтана, ама и едно наргиленце на някоя синя тераса нямаше да ви откажа!
