Atlantis the Palm – хотелът се намира на края на Палм Джумейра, единият от трита изкуствени острова (другите два се наричат Палм Дейра и Земното кълбо) на територията, на които има изградени хотели, магазини и вили за живеене. Той е реплика на може би най-любимият ми хотел на Карибите, а имено Атлантис на Бахамите. До него може да се стигне с моно релсово влакче, което минава през стъблото на палмата. Ние обаче стигнахме с огромен, нов кадилак, който заедно с шофьора, ни беше отпуснат от мой приятел за няколко часа. Шофьорът, да е жив и здрав, си играеше ролята много добре! Oстави ни точно пред главния вход и ни отвори вратата, все едно сме най-височайшите особи, които е возил напоследък, и така помогна да се намъкнем вътре без резервация или заплащане на вход. Хотелът, това е една морска приказка! Най-забележителен несъмнено е огромният аквариум, вдъхновен от легендата за Атлантида. Не знам децата дали му се радваха, но аз не можех да се отлепя от стъклото и със сигурност се радвах повече от тях. Малки сини рибки, големи сребристи и сплескани, акули във всякакви размери и десетки скатове в разцветки, които не бях виждала досега. Разнообразието беше просто прелестно! Хванахме момента, когато един водолаз се опитваше да нахрани малките скатове, които иначе не можеха да се вредят. Това упражнение си беше доста трудно, защото големите така здраво го бяха затиснали горкият човек, че едва успявахме да го видим и то не толкова него, колкото бутилката му. Не ми се мърдаше никъде, исках само да си играя като чукам по стъклото и плаша рибките.
Така изглеждат скатовете отдолу- като малки призрачета :)
За съжаление нямаше време да ходим на водната пързалка, но видях, че е сходна с тази на Бахамите, която бе във формата на пирамида (Чичен Ица) като улеят е точно през средата и като се спуснеш падаш под басейн с акули, тоест в тунел, и около теб е стъкло, а зад него акулите. Освен за входа на аква парка можете да си купите билет за още 100 дирхама и за огромния океанариум The Lost Chambers, в който живеят над 65 000 морски обитатели. Но океанариума може да се наблюдава и от самите пързалки, като някои от тях, както казах, минават през него, разсичайки го на две. Другата голяма атракция тук е Делфинариума и възможността да плувате заедно с делфините в тяхната лагуна. Най-екстремното спускане се нарича The Leap of Faith или Скок на вярата, което е по почти отвесна плоскост от върха на пирамидата от 27,5м. височина и 61м. дължина, които се изминавали за около 7сек. На когото му стиска да пробва!
Много ми хареса и все пак не ме оставя едно чувство, а то е че в Бахамският Атлантис има истински живот и екзотика, и макар тук да се радвам на рибите като хипнотизирана, тукашния си остава копие и по-скоро напомня на нещо взето от едно място и плеснато на друго. Западната и източната част и на двата хотела е съединена от голям апартамент, наричан Bridge suite, който на Бахамите бе по-известен като апартаментът на Майкъл Джаксън, а тук като кралският.
Атлантис, Дубай
Атлантис, Насау
Вероятно и двата bridge suit-a са извънземни, но моя слабост си остават подводните апартаменти, връх в романтиката, чиято една стена е част от аквариума. Ако някой ден реша да се омъжвам и не мога да си позволя да отида в хотела, който съм си избрала (божествено място с безумни цени) ще взема да дойда в един от тези апартаменти. Което ми напомня да вмъкна един полезен съвет, а имено как и по-скоро кога един простосмъртен може да си позволи да отседне в някой от тези хотели. В Дубай това време е Рамаданът. Той трае по един месец и се измества всяка година, като тази година ще почне на 18 юни. Вярно че времето ще е непоносимо горещо и през деня повечето магазини и ресторанти може да са затворени, но когато си в голям хотел това не се усеща. Навсякъде е климатизирано и човек може да прави всичко без да излиза: да пазарува, да плува, да се храни, да му направят масаж или прическа и да се радва на редица други благинки. Преди по време на Рамадан цените падаха до ¼ от обикновената цена и с моят приятел се бяхме възползвали максимално, като спахме в 3 невероятни места. Тогава имахме и номер, който редовно прилагахме. Настанявахме се в избрания хотел и се оглеждахме, да се запознаем с някой българин работещ там, и уж тайно (като на сънародник) му споделяхме, че всъщност сме изпратени от Бурж да инспектираме как се справя конкуренцията. До 30 минути към стаята ни се стичаха всякакви подаръци, лакомства, кошници с плодове и напитки, и някой от маркетинга идваше да ни разходи, като накрая обикновено ни даваха и още 10% отстъпка от цената :) Славни моменти бяха тези!
След Атлантис разгледахме и Ал Касър, друг прекрасен хотел в арабски стил, а после се отправихме към плажа, понеже времето беше идеално. Отново бяхме пред Бурж и си спомних нещо, което бях забравила. Гледан от задната страна, тази която е към водата поради разположението на ресторанта, хотелът има формата на кръст и тогава, а вероятно и сега, бе абсолютно забранено да се разпространяват снимки или картички с тази гледка. 
Поснимахме се и после шофьорът ни остави в Emirates Mall. Този мол е бил най-големият преди да посторят Дубай мол, и е известен най-вече със ски пистата си, която функционира цяла година и където твърдят, че се поддържала постоянна температура от -4 градуса. Запасихме се с по един огромен мексикански бургер, който мислехме че никога няма да изядем, а погълнахме за орицателно време (май вече много ми се е ядяло мексиканско) и извървяхме целия мол по широчина, за да достигнем до входа на метростанцията. Метрото е построено за рекордно кратко време и има супер футуристичен вид. Разделено е на червена и зелена зона. Червената е с 29 (поне преди година беше) метростанции, а по зелената има други 20. Всичко е напълно автоматизирано и се движи в новата част на Дубай, като това че е на(д)земно ти дава възможност и за панорамна прохладна разходка. Нормалната гледка от него е голям, лъскав булевард с множество високи сгради и зад него пясък и празно място до съседната улица или сграда. Направи ми впечатление, че в метрото е много чисто и дългите опашки се движат бързо. Цените на билетите са според това, колко спирки се каниш да пропътуваш. Местната валута се нарича дирхам, което е около 3.5 долара, но мисля че на повечето места спокойно можеше да плащаш и с долари, а живеещите там почти никога не използват кеш. Това ще ми е първото возене на метрото. Преди се придвижвах само с таксита, които бяха 2 вида, официални-доста скъпи и неофиициални карани от пакистанци, с които можеш да се пазариш. Цената им бе доста по-добра, но това пък бе за сметка на миризмата в колата, от която обикновено те засмъдяваха очите. На работа ходехме с микробусче на компанията, което навръщане често бе преследвано от кола с араби, които са те зърнали случайно на прозореца на микробуса и са решили, че ти си жената на живота им или поне че непремено трябва да се запознаете. Тогава не бе прилично да дойдат и да те заговорят направо и затова след 20 минутна гонка с колата, когато най-после те настигнеха само идваха и ти тикваха визитката си и оставяха на теб да им се обадиш. Същото се повтаряше и ако те видят в някой мол или бар, но ще съм безкрайно изненадана, ако някой някога е получил обратно позвъняване при този тип “ухажване”. 
Шофирането в момента ми изглежда в пъти по-добре или поне по-близо до това, към което ние сме привикнали. Преди имаше само 2 вида каране: арабски тип и индийски тип. Арабите караха бясно скъпите си спортни коли, а индийците(и пакистанците) караха своите миризливки много бавно, прегърнали волана, озъртайки се на всички посоки и не дай си Боже някой им бибитнеше отнякъде, пускаха волана и подскачаха до тавана. А шепата, пристигнали от някъде, нормални водачи се опитваха ловко да се промъкнат неударени между много бързото и адски бавното шофиране на първите две групи. Сега има повече хора, но и метрото е облекчило много трафика. Едно време придвижването ставаше само с кола и то бе от едно затворено пространство до друго, освен ако не отиваш на плажа, разбира се. Ако те видеха да вървиш пеша на улицата веднага мислеха, че има нещо гнило. Единственото място до което се разхождах беше голям супермаркет на 300м от там където спях, и за тези 600м отиване и връщане цивилната полиция ме спираше поне 3 пъти да ми провери документите. В началото много се притеснявах като ме спряха, но после взе страшно да ми писва и караниците ми с полицията се превърнаха в най-редовно практикуваният спорт. Положението бе стигнало дотам, че след като се прибрах в България и някоя полицейска кола ме настигнеше и подминеше си виках: Ей кви са готини нашите полицай! :) Парадоксалното беше, че от друга страна, заради същата тази цивилна полиция, която беше навсякъде, тук се чувствах изключително защитена. В Дубай, ако си жена и се развикаш, след като някой те е закачил, след броени минути същият този някой ще бъде спукан от бой в участъка преди изобщо да са го питали, какво точно се е случило. Туристите трябва да знаят, че в страната се спазват порядките и от всички нейни граждани, включително туристи пребиваващи на територията и. Закона в такива случаи е строг и не оправдава туристите, нито ги извинява, че не познават същите тези правила и закони. Съветът ми е: не се търкаляйте пиян по улицата, не се опитвайте да задигнете нещо и не се закачайте с жени и камили! 