Невъзможно е! Просто няма как страна, на чийто флаг се кипри любимото ми цвете, хибискусът, да ме разочарова! Да, морето беше мръсно, и да пясъкът беше едър, и всички тия 37 джета, които неспирно профучаваха във водата, ми разваляха спокойствието, но това трудно би отнело и десета от възторга ми, че отново съм на плаж, през декември!
Цялото пътуване започна неочаквано и през върховите си точки до епилога си остана така. Едва след като голямото тичане по събирането на багажа и пристигането на летището навреме, последвано от разправия с жената на гишето заради тежестта на куфарчето ми отмина, и вече бях на борда на самолета, си дадох сметка, че всъщност освен че от много отдавна знам каква снимка ще си направя някой ден пред кулите Петронас, и че се канех да свърша тази работа на път за Сингапур, единственото което знам за страната е това, че е разделена на 2 части и е с преобладаващо ислямско население.
Пенанг, в чиято посока внезапно се бях отправила е неголям, но много обичан от туристите остров в северозападната част. Първото нещо, което ме впечатли беше разбира се времето. Не помня вече в кой клас учихме, че водата има само три агрегатни състояния, но ще имат да вземат, климатът в Пенанг ми даваше достатъчно основания да споря разпалено с учебниците!! Това, което ме валя първият ден не беше нито дъжд, нито мъгла, нито гъста пара, а нещо средно и странно.
Някой биха сметнали горещината и влагата тук за подтискащи, но на мен (за 2-3 дена) не ми пречеха. Имах осигурен хотел, но както обикновено реших, че там ще ми е скучно и искам да се смеся с местните, затова ще спя при някой от каучсърфинг-а.
Този път заложих на сигурно и реших да отседна при момиче. След 6 минутно търсене избрах едно, което ми дойде направо като подарък. Оказа се, че живее много близо до летището, също като мен и то на 16-ият етаж, също като мен, офисът и е на хвърлей от жилището, също като мен и работи в същият индустриален парк, където беше и моят ангажимент! Перфектно!! Освен това много обича да шофира, за Разлика от мен и да разхожда навсякъде гостите си!! Аз освен че шофирам само след като съм сигурна, че няма друг вариант, съвсем не бях съобразила, че тук движеието на колите е в ляво, а колите са с десен волан, и за да е още по-вълнуващо мигачите са отдясно, а чистачките отляво Затова пък евала произвеждат, не една а две местни коли: Proton & Perodua, и си ги карат с кеф, заедно с някои известни японски марки.
Хапнахме скариди в близък ресторант, оставихме багажа у тях и друг член на нашия клуб дойде да ни изведе на втора вечеря.
Предварително съм информирала на всеослушание, че ориз не ям при никакви обстоятелства, и няма значение какво ще прибавите към него, пак няма да го ям!! Искам да съм абсолютно уверена, че са ме разбрали и няма да се обидят, затова им разказвам с възможно най-трагична нотка в гласа как като дете ме караха да ям насила и оттогава съм травмирана и убеждаванията престават. Хм, беше подозрително лесно! Обикновено когато кажа, че не ям ориз и паста, погледите варират от “ти луда ли си“, през “ама как може, половината свят яде само това?!“ до “ горкичката, не знае какво говори..“ и чак не повярвах, че се разминах толкова лесно. За да не съм съвсем странна, и груба на въпроса “а нещо по-разнообразно искаш ли да опиташ?“ бързо заявявам, ама разбира се, че искам, всичко съм навита да пробвам! Мноооого прибързан и съвсем необмислен ход! Момчето се подсмихва: “Идеално! Ще те водя да ядем буболечи лайна (Bug shits)“. Ммммм вкусно!! За голям късмет се оказва, че заведението вече не съществува, и аз си отдъхвам, но за много кратко, защото услужлив мургавелко, в някога-е-била-чиста-риза притичва към колата и ръкомахайки обяснява къде се е преместил ресторанта. Опитвам се да не изпадам в паника, и казвам: “ех, явно все пак ще ядем бубулечи лайна“, а шофьорът ме поправя, че не, нееее не съм чула правилно, той не бил казал bug shits, a bird shits (птичи лайна). Боже, каква радост, не били бубулечи, птичи били, къде, къде по-вкусно… Хахахаха! Несполучливо изимитирах всекидневният израз на собственото си лице и се зачудих сега да се радвам ли, да рева ли?!
Нощем градът изглеждаше приказен, мръсотията и шаренията бяха прикрити, а светлините придаваха особено очарование на всичко. Вечерята мина много добре, посмях се от сърце, не ядохме птичи “продукти“, но пък пих ароматен чай, с миниатюрни лаймчета в него, който странно ми напомняше на нещо, но не на такова което съм опитвала, а на нещо което сякаш съм пила насън.
Виж сънят така и не дойде или по-скоро бе много накъсан и неспокоен. Това е стандартният сън на уморените, в който се редуват някакви образи и утайки останали от изминалият ден или тези преди него. А може би нямах търпение да се събудя в първата си утрин в Малайзия.
Трескаво мислех какво да правя, за да си разпрделя времето правилно. Този ден тряба да е препълнен, да блика от действия и събития. Все пак тук имам само 2 дена, и те трябва да се изживеят добре от край докрай! Наскоро гледах един филм, почна като лека романтична комедия, но се оказа доста по-дълбок и философски. В него мъжете в едно семейство можеха да се връщат във времето и да изживяват всеки ден наново. За жалост жените в моето нямаме тази способност и ни се налага от всеки ден да извличаме каквото можем.
to be continued..