Сутринта е без декори и без ефекти. Бърз поглед навън ми напомня на заглавието на много нашумяла, но доста посредствена книга от последните години – 50 нюанса сиво. Сиво или не, вече не ме свърта да се гмурна в него! Първо душ. Господи, ОТНОВО Е ЛЕДЕН! Снощи не обърнах голямо внимание, защото бях твърде замаяна от новината за това пътуване, и радостта, че 24 часа по-късно вече си вземах душ тук, но сега ми е адски студено. Нищо, ледената струя ще ме събуди от унеса.
Излизам от банята и Надра ме доразбужда с първи предупреждения: не се разстройвай, ако когато заговориш някого (особено мъжете) той не ти говори. Кой няма да ми говори?! Ама защо няма да ми говорят? Как така ще се обръщат в друга посока?! По израза на лицето и виждам, че вече започва да съжалява, че ме е предупредила и млъквам, но на ум се заканвам: ще я видим ние тази работа с неговоренето!
Кафето и ангажиментът ми приключват на един дъх, и съм свободна да се потопя във всичко, което Джорджтаун предлага!
В автобуса към центъра се запознавам с 2 германки, които са крайно възмутени, че местните на няколко пъти наистина ги подминали без отговор. Вече и аз започвам да се притеснявам, че комуникацията явно ще е сложна и грижливо избягвана. Не ми е за това, че няма да мога да стигна до набелязаните места, като никога даже карта имам, но съм свикнала да ме заговарят постоянно. Притесненията ми се оказват излишни, говорят ми и още как!! Дори тези, които никакъв английски не знаеха и те помагаха, както могат или поне пускаха любезна усмивка, която караше мъничките им очички съвсем да се загубят от лицата им. Изглеждаше смешно, но много мило! Германките, които са вече трети ден в Малайзия поемат инициативата да ме запознаят с ястие наречено “роти“, и са съвсем прави, вече си е време за закуска. Ротито се оказва местното подобие на нашите гюзлеми ( известни също като карталаци, биздерми и още поне 3 други имена в различните краища на България) но от много тънък слой тесто и могат да бъдат както солени, така и сладки. Момичетата нещо се кикотят и после се обръщат към мен: “гледай сега като ни сервират, да видим ще забележиш ли нещо странно“. Нищо странно не виждам, осъзнатият глад е взел превес и само чакам да го захапя това роти, и да пробвам соса към него! Пардон, виждам, сервирали са ми го с лъжица и вилица. А нож?! Момичетата се смеят отново и една през друга обясняват, че тук нож, току така не давали, всъщност освен ако не консумираш телешка пържола изобщо не давали. Чудо голямо, гладна съм, и с ръце ще ям ако трябва (то за тук си е и нормално де, обаче тайно се надявам да не се наложи) но засега ще си помагам с лъжицата.
Като малка се чудех какво имат предвид под “Индокитай“ Сега го разбрах идеално! Сградите, обичаите, традициите … всичко тук е под влиянието или на Индия, или на Китай. Идея нямам кое всъщност е местното. Сувенирните магазини преливат от китайски нещица, то май целият остров прелива от тях, а по улиците кръжат безброй индийски рикши. Миризмата на храна, която ме блъска отвсякъде е или китайска или индийска, музиката, която звучи от тук и там също. Лицата на хората ги оприличавам пак само на тези двете нации, като по-скоро не правя разлика между малайзийците и китайците, виж индийците ще ги позная и от самолет.
Изведнъж внезапна, ужасна болка ме превива почти на две. Не са ме ударили, но е почти същото. Отвратителна и механично звучаща “песен“ идва от фургонът-театър в ляво от мен. Писклив глас, с който приличната на престаряла гейша женица се опитваше да остави трайна следа в живота на всички минувачи, като им повреди слуха завинаги. А уж, който пеел зло не мислел!! Звучи точно, както си представям, че би звучало събуждането в китайски затвор!! Почвам да тичам, за да се отдалеча възможно най-бързо преди да съм се разделила с тъпънчетата си точно тук и тъкмо тогава най-после ги откривам! Ето го първият ми мурал – момиченцето в синьо, което се опитва да прескочи оградата.
Муралите, са вид изкуство, рисунка направена на стена или таван, като самата повърхност е незабележимо вкарана в рисунката. Миналото лято видях много хубави в едно южноиталианско селце, но онези бяха тъжни, с една явна меланхолия или напомняха пропаганда на работническата класа, а тези тук бликат от живот! Прекрасни са, повечето ги е правил някакъв Литовец. Освен че самите картинки са майсторски направени, са се постарали и са включили истински елемент на мястото на нарисуваният, тоест там където на стената има нарисувани деца върху колело под тях е поставено истинско колело, там където дете е стъпило на столче, столчето си го има, дори тази с момчето, което кара мотор, мотор има и (няма да повярвате!) никой не го е счупил/надраскал/откраднал!!!
Прекрасно е, да видиш, че хората си пазят сътвореното! На една стена се мъдреше следният надпис “our art is dying! (изкуството ни загива!)” и на мен ми се прииска да им кажа: “Не не, вашето си е добре, нашето загива!“
Най-необичаен ми е архитектурният стил, който всъщност е съчетание от няколко стила. Редуват се китайски храмове с величествени, бели сгради в колониален стил, после няколко магазина за къри и накрая 2-3 модерни небостъргача. Поотделно всички са хубави, но смесицата ми е странна и въпреки всичко не ми е противна, дори напротив, просто ми е трудно да повярвам, че ги виждам всички на куп.
Това, с което наистина не мога да свикна, обаче е трафика и най-вече липсата на почти никакви пешеходни пътеки, която кара хората да пресичат с подтичване на зиг-заг и постоянен риск за живота. Картинката е апокалиптична! На мен също ми се наложи да пресека на едно такова място, и сега няма да се оплаквам в подробности, само ще спомена, че ми струваше 6 минути и минимум 3 нови бели косъма за всяко платно, което успях да мина!
Не мога да не обърна специално внимание на котките им. Толкова са мършави, че едва ги забелязваш, но по-безумно горди или по-незаинтересовани котки, досега не бях виждала! Средностатистическата малайзийска котка е с много малка глава и тяло, и едва се тътри от глад, но ще се блъсне в теб, и пак няма да те погледне и да измяука. По едно време дори реших, че сигурно са някакъв ням вид, и срам ме е, но признавам сериозно се замислих дали да не подритна една лекичко, за да проверя теорията си. Нашите имат много да се учат на възпитание от местните!! Тези дори в ресторанта само идват и сядат до теб, колкото да ги виждаш, и с нищо друго не издават присъствието си!
Това, което ми липсваше е интернет. Не че наистина ми е липсвал, но обичам да знам че го има, дори и да не го ползвам. В София сме се разглезили да има безжичен навсякъде. Едно на нула за нас!!
Избирам да прекарам остатъка от следобеда в безцелно шляене. Докато си вървя, и си щракам с апарата внезапно усещам, че роти-то нещо започва да се бунтува в стомаха ми и съвсем скоро ще имам нужда от тоалетна. Ох, подозирам, че сега ще се видя в приключение и стомаха още повече ме стяга! Стигнала съм до зона, в която виждам само гаражи и складове и никой от околните не прилича на англоговорящ. В този момент един човек, чието бюро е почти на самият тротоар се усмихва и ме пита загубила ли съм се? Отговарям не и свенливо обяснявам от какво всъщност се нуждая. Той се изправя и ми показва близкото кафене, но там където посочи аз не виждам нищо освен складове и вече съм реално притеснена. Приближавам се и се оказва, че наистина има нещо като малко ресторантче, където работещите по складовете да обядват, но масите са толкова мръсни и отрупани, че дори не ми се доближава помещението, от което имам нужда. За голямо щастие то се оказва най-чистото място тук! Илзиам и тръгвам към жената, която явно го ръководи, но един доста възрастен азиатец, седнал до нея ме учудва с перфектен английски: „В много хубаво червено сте облечена днес. Откъде сте?“ Аз му се усмихвам и казвам от Европа, не виждам никакъв смисъл да казвам България, понеже после половин час трябва да обяснявам, че това не е Унгария, ако въобще са чували и за Унгария. Дядото пак ми се смее и ми вика: “Ааа, това го разбрах веднага, ама не можах да преценя от България или Югославия“. “От България съм“, почвам да заеквам аз изумено, докато си разтварям чантата да платя водата и тоалетната. В този момент собственичката взе да го дърпа нанякъде, а дядото се обръща към мен докато става: “Вървете, вървете! Обиждате ни, тук пари от красиви момичета от България не вземаме!!!“ Те други тук едва ли са и стъпвали, но ми стана много хубаво! Резултатът е изравнен: едно на едно!