Това е вторият разказ от едно пътуване до Албания, осъществено от трима ентусиасти в периода от 25 до 30 септември 2006 г. Предварително искам да поясня, че тримата решихме да опишем едни и същи преживявания като напишем три различни разказа, в които единият от нас възхвалява Албания, другият я оплюва, а третият отразява реално как всъщност е минало пътуването. За жалост на мен се падна да обрисувам страната в черни краски, но искам всички да знаят, че въпреки че част от написаното всъщност е истина, аз се влюбих в Албания, почти не мигнах от вълнение през цялата тази седмица и това завинаги ще остане най-хубавото, наситено и любимо мое пътешествие! Много неща се промениха оттогава, но рядко съм била толкова щастлива, колкото бях в тези прекрасни земи и в прекраснoното настроение и отношения, които имах с моите спътници! Благодаря ти, Албания!
Първият и последният разказ може да прочетете тук.
Защо да не ходите в Албания
Нека първо предупредя, че това не е от онези пътеписи, създадени с цел да те провокират, да пробудят пътешественика, стаен дълбоко в теб, и да те накарат да си довлечеш, иначе мързеливият задник, до тук. Това е един кратък разказ, който ще спести много разочарования и мъки на жадната ти за история и приключения душа.
Албания е краят на вселената! В минутата, в която замръкнеш там, вече си провесил крака на самия и ръб, и по-далече и на по-тъмно не можеш да отидеш, дори да го желаеш.
Шокът настъпва още с преминаването на границата. Удвоява се, когато те уведомят, че за всеки ден престой трябва да заплатиш скромната сума от по 2 евро на човек и тотално те шамаросва, когато на излизане тези 2 евро всъщност прогресивно са се превърнали в 5.
Гледката е потресаваща! Свят да ти се завие от сметища и бункери, и пак сметища, и пак бункери. Невероятно, но факт, или казано по друг начин ‘sad but true’ в Албания има 3 млн. население и 1 млн. бункери! Бункерите са като гъбки, ама не малки, сладки и апетитни, а сиви и отблъскващи. Циментови сфери простиращи се от минус до плюс безкрайност. Да ослепееш!
Тук параноята от нападение е била в шеметен вихър и то съвсем не без основание. Селцата не са сгушени в плодородните долини, както са тези в Австрия или Швейцария, а са кацнали право на пустите, незалесени, брулени хълмове. Преди ски лифтовете да бъдат измислени е имало само една причина да си построиш селото на такова място и тя е, че то се защитава по-лесно.
Няма нито една точна карта на районите и нито една табела с указания!
Пътищата са трагегия – обикновено еднолентов път с двупосочно движение, но затова пък пресечен от свлачища и срутища. Има изумително голям брой каруци, и толкова много стари, изпочупени коли, че повечето от каруците са облицовани с автомобилни седалки и дори с някога луксозна тапицерия. Обичайна гледка е и парадът на Мерцедеси дизел и странни коли на три гуми. Основна двигателна сила, обаче си остават магаретата, които често могат да бъдат забелязани, дори с газови бутилки на гърба…
Интересно нещо е това албанецът! Натрапчивите мисли за пари са оказали лошо влияние върху психиката му! Смъртта и сексът може да са в основата на психоанализата, a хората вършат странни неща и по политически и религиозни причини, но това е НИЩО в сравнение с това, което той е готов да извърши за няколко леки (местната парична единица)! И като светъл пример ще посоча факта, че след размириците всеки е заграбил оръжие и преди няколко години Националната търговска банка е била ограбена с танк посред бял ден, а ж.п. линията с Черна Гора – отмъкната за скрап. Сега навярно разбирате основателните ни притеснения за колата и най-вече за собствената ни сигурност.
Тирана
Като много други страни по света и Албания е страна на контрасти между новото и старото, но това далеч не са приятните контрасти, които рекламните агенции обичат да използват в телевизионните си реклами. Тук контрастите са стряскащи! В столцата Тирана се редуват нови и модерни сгради с ужасни, сиви руини. Грубите постройки са били издигнати сякаш на най-близкото свободно място и заедно с всякакъв вид боклуци застилат тротоарите на града. Събирането на боклука изглежда не е на мода тук, но затова пък изхвърлянето му, където падне, се радва на огромна популярност. Навред се търкалят торбички, хартийки, бутилки и консерви, а реката отдавна е преминала лексикологичната граница между ‘река’ и ‘помийна яма’.
В сърцето на столицата е площад Скендербег, в който се вливат дузина улици. От всяка улица се появяват стотици коли, карани колкото се може по-бързо, без цел и посока. Липсват светофари, свистят гуми, вият клаксони, реват спирачки, пешеходци се борят за живота си! До преди известно време на албанците им е било забранено карането на коли и те не са умеели да карат. Те и сега не умеят! Всяка четвърта или пета кола е учебна, но съдейки от това, което видяхме, полза никаква! Площадът е заобиколен със скучни правителствени сгради, и дори прехвалените джамия и часовникова кула, не се открояват с нещо особено. Интерес, или по-скоро трън в окото на естета, са само околните жилищни блокчета боядисани във всички цветове на дъгата и обсипани със сателитни чинии. Неподражаема липса на вкус!
Главната атракция тук, обаче е градският пазар, където дебели лелки бъркат с мръсни ръце в кошници с маслини, буболечки лазят в печения патладжан, а недалеч от тях, в отсрещната сладкарница мухите плуват свободно в тавите с толумбички. Тук в стари шишета от минерална вода се предлага и боза със съмнителен бял цвят и още по-съмнителна консистенция, но За Бога не се подлъгвайте и вие да я пробвате, освен ако нямате здрав стомах и два свободни дена след това!
В столицата има една ж.п. линия и тя не води до никъде!
Дурас
А нас пътят ни отведе в Дурас. Голямата гордост на Дурас е амфитеатърът, който разправят бил огромен и разпалващ въображението, но много напомня на корупцията, защото всички са чували за него, но никой не го е виждал, по простата причина, че няма кой да ти отключи. Легендата разказва, че сега се ползва предимно за тоалетна и сборен пункт на местните наркомани и наркодилъри. Последните са на всеки ъгъл и ти досаждат неуморно, а когато им омръзне, предават щафетата на просяците, повечето от които уж са еднокраки, а все са на една крачка зад теб.
Албанците са се амбицирали да превърнат този изостанал град в основна туристическа дестинация. Формулата е известна… чрез мащабно строителство успешно са заличили завинаги малкото останали непокътнати плажове. Тук се кипрят дълги редици от противни хотели с крещящи фасади, в които има хиляди легла, но климатикът и топлата вода са абсолютно непознати величини. Вратата на банята и тоалетната пък има огромен прозорец, който окончателно убеждава туристът, че в действителност нищо не се е променило, и big brother продължава да вижда всичко…
Аполония
Отбихме се и в Аполония, древен град от който, уви са разкрити само 3%. Плаща се висока такса за вход, а няма дори екскурзовод. Пълно е с красиви, но грозно изпочупени статуи и интересни иконописи, които за жалост не можахме да разгледаме, тъй като бяхме позорно и грубо изгонени от група местни археолози. Огорчени и в недоумение поехме нататък.
Вльора
Половината ден във Вльора изгубихме в издирване на крепостта Канина, чието име бе известно на всички, но никой нямаше представа, къде точно се намира. Местните не знаят нито пътя, нито език, но иначе ни упътваха в грешни посоки с охота и ехидна усмивка.
Често наблюдавано поведение разкрива, че в Албания мъжете не работят. Повечето висят по улиците, карат безцелно кола или както е в случая с Вльора, гледат мач, натъпкани в малки, мръсни стаички, минаващи (твърде дръзко) за заведения.
Когато влезеш в някой ресторант, дори не те поглеждат, а когато плахо се опиташ да си поръчаш, келнерите почват да те гледат с поглед ‘човек не може да изгледа и едно полувреме от вас’ и съвсем не се притесняват, че си тръгваш разочрован и обиден. Бедата всъщност не е толкова голяма, защото повечето неща от менюто обикновено ги няма, и да не забравим да споменем, че менюта на английски или друг език, различен от техния, също не се намират и трябва да употребиш всичкото си въображение, за да отгатнеш какво по дяволите пише тук!
Жени почти няма и поговорката, за това че жената трябва да работи по-здраво и от магарето (понеже то се храни с трева, а тя с хляб), която бях чувала неотдавна, наистина се оказа част от албанското културно наследство.
Учениците затова пък са практически навсякъде и за кратко човек би се заблудил, че тук хората са с висока култура и много държат на образованието.
Четвърти ден – отправяме се към Саранда. Изсечен, дълъг невъзможен път. Хващам се на бас, че, ако Керуак беше писал своя известен роман ‘По пътя’ в отсечката Вльора – Саранда, щеше да получи няколко бъбречни кризи или поне мозъчно сътресение от дупките по трасето. Идеално място за тренировка на космонавти.
Дерми
Минахме през Дерми. Като основен поминък хората там събират халюциногенни гъби и билки или пасат десетина козички и току изскачат безгрижно на пътя, за да проверят бдителността ти. Е, в крайна сметка простено им е, нали са си на село. Албанско село!!
Хотелът ни тук бе полуизоставена, мръсна сграда с прозорци и врати в точно три от всички стаи.
На терасата се мъдреха две счупени саксии, чиято единствена цел бе не декорация, а осигуряване на убежище за насекоми и гущери. Не считам за нужно да споменавам липста на всякакви удобства и екстри. Хубавото в цялата работа бе, че имаше море и сапун и успяхме поне малко да се приведем в порядъчен вид, без да се наложи да се къпем под струята на водосточната тръба или с водата, която си носехме.
В това нямаше нищо необичайно, защото по-нататък видяхме как собственика на крайпътен ресторант си гледаше кученца в тоалетната…
Саранда
Тук хотелите са за албанските мутри. Кръчмите са пусти, което е разбираемо, тъй като от тях се чува тъжна, местна, досадна музика. Зловонието е повсеместно, а храната е лоша. Джамиите реват на равни интервали и побъркват уморения турист.
Навред те гледат подозрително, направо страшно. Имаш тревожното усещане, че след секунда някой ще се развика и от всички страни ще изкочат лошо облечени хора с изсечени физиономии и малки злобни очички, и ще те погнат с мотиките или поне ще хвърлят някои камък. Всеки те зяпа, но не ти дава път.
И отново бункери с процепи, на стратегически позиции, винаги гледащи към пътя, прилични на колекция от огромни детски касички. А за да е още по-нелепо, върху някои от тях са засадени цветя – рядка симбиоза между война и градинарство. Бункерите, обаче явно са национална гордост, защото могат да бъдат открити под формата на мраморен сувенир в почти всеки магазин и барачка.
Най-често срещаните рекламни билбордове са на цигари Карелия и Марлборо. Багажниците на колите са превърнати в улични сергии, в които може да се открият огромен брой крадени вещи или фалшиви стоки.
Бутринт
На следващия ден посетихме Бутринт – огромен комплекс, пълен с комари и заблатени места и отдавна изчезнали мозайки. Амфитетърът е превърнат в зле подредена сцена и единственото по-забележително нещо са плочите до две дръвчета с имената на Берлускони и Фатос Нано, които дори не смятам да коментирам.
Джирокастро
Последният обект на нашата обиколка бе Джирокастро, известен със своя Национален музей на оръжията – монумент на социалистическия абсурд, някога използван и за затвор. Неслучайно музеят е бил издигнат именно в този град – родно място на Енвер Ходжа. Пълно бе с танкове, оръжия и статуи на разкривени от ужас мъжки и женски тела.
Върнахме се смутени в града и се втурнахме към първата сладкарница, изпречила се пред погледа ни. Човекът там ни гледаше, като че цял живот е чакал нас и сега е щастлив да ни види и веднага ни заговори на смешен руски. И тъкмо когато се почувствахме малко по-успокоени, решихме да приемем предложението му и да пием от местната напитка салеб, от която отново ни призля и да ни крепи остана единствено мисълта, че ни е последна вечер. Помогна ни и туристическият имунитет и това, че вече бяхме пили от тяхната боза.
Продължихме да размишляваме над видяното. Тук държавата се е намесвала в живота на индивида от раждането му до смъртта. Той е бил обект на целенасочена политическа, икономическа и психологическа обработка. Имало е множество бунтове, провокирани от глад, повсеместно разрушаване на държавната собственост, което на практика значи на всичко.
Въпреки че изглежда непревземаема, по културните паметници личи, че Албания е била превземана многократно от различни народи. Явно албанците са имали лошия късмет да граничат с народи, които не са могли да устоят на изкушението да нахлуят някъде, па било то и в забравено от Бога място като това!
Албанската реакция на всичко, което се случва обаче е философска, ако твоята философия е нихилизмът..
Това е цялата Одисея! Уви, не може да е толкова красива, колкото ви се иска, просто защото е истинска!
Наталия 4 октомври 2006 г.