Есента е щедра, много щедра към тези земи. Златисти листа и плодове с меден цвят, светлина и вода, сняг, зеленина и всичко в едно. Голям късмет извадихме, че я видяхме точно сега, когато  пурпурните нюанси блестят, докато денят бавно си отива. Почувствах я много близка и някак странно позната, дали защото е с излаз на Черно море, защото са православни християни, а може и защото говореха на развален руски, точно като нас, с онова очарователно произношение, което прави разговора с тях лесен и незабравим.

И както вече съм казвала на много от вас, за пълноценно общуване, или поне за да отключиш сърцето на всеки грузинец, бе необходимо да знаеш една единствена дума, думата за наздраве- Гаумарджос! Повтарям го за тези, които скоро ще отидат към Грузия и ще се потопят в тайнството на грузинските тостове. Посегнете ли към чашата, ще трябва да кажете тост, не се пие просто ей така, защото ви се е допило или усладило. И всички се изреждат да кажат, каквото им е на сърце. Чуха се някой много хубави тостове, апропо лоши тостове няма, но има по-кратки, а има и по-дълги и по-прочувствени. Пихме за нас, за вас, за планината, която ни дава всичко от което се нуждаем, за новите срещи, които обогатяват живота ни, за живот пропит с вдъхновение, за най-хубавото нещо сътворено от човека- музиката, за смелите дами пътуващи сами и галантните кавалери, които им помагат, и за това желанията ни да НЕ се сбъдват на 100%, а винаги да има % магична изненада!

Казват че трябва да се посети именно октомври, защото това е месецът на виното. За тази цел е най-добре да посетите Алазанската долина (в региона Кахети), където са безкрайните лозя, и където в огромни, яйцевидни делви без дръжки, наречени квеври “узрява” виното. Опитът и знанията се предават от поколение на поколение и затова грузинският метод за производство на вино чрез заравяне на квервите в земята е включен в културното наследство на Юнеско. Някой от най-известните вина са Цинандали, Мукузани, Гурджаани, и други чийто имена или не мога да произнеса, или забравих, но това чието име изпъкна сред морето от вина бе сухото, бяло (забележете) манастирско вино със звучното име… не, няма да го кажа вижте сами Отдавна исках да пробвам всяко вино дошло от Кахети и да опитам пухкавите хинкали и хрупкавите хачапурита. Хинкалите са нещо като пелмени, но във формата на много нежна тестена торбичка, с 16 гънки, слепени отгоре. Обикновено ги пълнят с месо, гъби, картофено пюре, но могат да бъдат и още поне десет други вида. Ядат се само с ръце и се лапат наведнъж без “дръжката”, или ако и вие като мен сте майстори в окапването, първо се изсмуква пълнежа и после се яде тестото.

Хачапурито е кръгла 1-2 сантиметрова пита пълна със сирене сулгуни, което наподобява разтопен кашкавал. Най-известният и фотогеничен вид хачапури е аджарското, което прилича на око, и по-скоро на турско пиде с формата на лодка, пълно с разтопено сирене и печено яйце, върху което се пуска парче масълце да се разтопи и потече по устните ви. Умирам за него и вече няколко пъти си го приготвяхме след завръщането ни.

Центъра на Тбилиси е изпълнен с малки и уютни заведения. Вечер тази част на града е особено колоритна и след разходка и внимателен оглед си избрахме приятно ресторантче на романтично осветената улица Чардин.

Поръчахме си пхали и батриджани (патладжан). Сацивито представлява студена паста от смлени орехи, а пхалите са смлени зеленчуци със сациви. Поръчахме и лобиани, техният хляб с бобена паста вътре и поляхме всичко с кана бяло вино. Абе, малък пир за душата!

След края на тази гастрономическа наслада от вкусната грузинска кухня, тръгнахме да търсим адреса, на който щяхме да спим. Бяхме пристигнали в деня преди местните избори, а Мартин (хостът ни, който беше от Шри Ланка, но работеше за комисия към Европейския Съюз) имаше за задача да наблюдава протичането на изборите. Минахме по широки, добре осветени булеварди и изведнъж се оказахме в най-обширното и артистично жилище в цялата столица. Снимки от него не мога да споделя, но ви уверявам че дълго подскачахме от радост и тичахме от стая в стая в екстаз! Мартин беше много зает, но компенсира отсъствието си с почти грузинско гостоприемство и щедро предоставяне на достъп до винарската си колекция от цял свят. Когато ти върви, ти върви!!

На другата сутрин нямахме търпение да отпътуваме от столицата и да се срещнем очи в очи с Кавказ. Отправихме се към една от автогарите и след кратко сноване из нея вече си бяхме намерили четирима спътници и бяхме спазарили един джип с шофьор, който да ни закара до Степантсминда.

Поехме по прочутият Военен път и първата спирка, която направихме бе на около 70км. от Тбилиси, при крепостта Ананури, кацнала на брега на язовир Жинвали, на река Аргави. Крепостта от късните феодални времена е много добре запазена, с красиви каменни орнаменти около сводовете, а отвън са изложени типичните за този район овчи дрехи и разбира се калпаци. Калпакът тук е не само необходимост, а има и защитна функция, защото като се намокри така понамирисва, че държи приятели и неприятели далеч.

Втората ни спирка бе на паметника на Съветско- Грузинската дружба, с формата на полумесец и с красива музайка. От дружбата може да не е останало много, но имат уважението ми, че си пазят паметниците като част от историята. От възвишението на което се намира се открива живописна панорамна гледка към интересни хълмове и малко изкуствено езерце.

След още час шофьорът ни остави в Степамсминда, чието руско име е Казбег и ето вече бяхме пред портите на Кавказ! В самото градче няма много за правене, но тук се идва не за приключения, а за спокойствие и съзерцание, и главно за суровият, но потресаващо красив пейзаж. Вярно че най-високият връх кавказки връх се намира в Русия, но тези на територията на Грузия ми напълниха душата и очите.

И така след кратка закуска на крак тръгнахме към християнската светиня храма Пресветата Троица, още известен и като Гергети, издигаща се на 2170 метра надморска височина. Изкачването става пеша (около 40-50 минути) с джип, или като нас- тръгваш пеш, а ако ти излезе късмета някой джип те качва на стоп до горе. И с патешко ходене да стигнете, пак ще кажете че си е заслужавало. На върха освен без дъх, оставаш и без думи, защото не мога да си представя манастир, който да е на по-хубаво място, а именно срещу връх Казбег (Kazbegis Mkinvartsveri), който като поникнало кокиче пробива облаците, обвит в сняг. На грузински името Mkinvartsveri се превежда като “Ледников връх“ или “Смразяващ връх”. Върхът е трети по височина в Грузия (5047 м) и казват че от него се виждат чудни гледки към върховете Елбрус и Шхара.

Легендата разказва, че за да отидеш при Бога, трябва да положиш усилия, затова църквата е строена толкова високо, за да може до нея да стигнат само истински вярващите. Самата църква има огромна културно-историческа стойност, и по време на персийското нашествие тук са пренесени много мощи и ценности, сред които кръстът на Нино, първият православен кръст донесен по тези земи. За нас това бе и място на което да поседнем и да се насладим на всичката тази красота, която ни заобикаляше отвсякъде. Позволи ни да усетим очарованието на Кавказ.

Надолу се спуснахме пеша и тръгнахме да се прибираме към Тбилиси. Повечето надписи са на грузински, а азбуката им е абсолютно невъзможна. Отначало на необученото ми око всичко приличаше на поредица от “м”-та, “т”-та, “щ”-та, завити рога на овен или пищно женско дупе, но постепенно от зор почнах да различавам и други букви. Неволята учи бързо и до края на пътуването отговорно мога да заявя, че научих поне 25 от 33-те букви, и така се разсейвах да не гледам поредното безумно изпреварване на поредният ни шофьор. Имайте предвид, че макар разстоянията да изглеждат близки, пътищата в голямата си част са планински или не позволяват скоростно шофиране. И след като вече казах това, нека ви кажа и останалото. Основно, неписано правило при шофирането в Грузия е, че ако в насрещното не кара никой, няма нужда да увеличаваш скоростта. Ако не преминава стадо крави, а те преминават често и безразборно, също няма нужда да даваш газ. И last but not least ако не си пил, защо изобщо да се качваш в автомобила си или да возиш други?! Ужасни шофьори, но ужасно мили хора. Тепърва щях да разбера какво огромно влияние ще имат в моя живот и как благодарение на шофьорските им навици, аз от умерено вярваща щях да стана сериозно религиозна

От каучсърфинг сайта пък си бях харесала за хостове (домакини при, които да отседна) двама приятели – словенци, които обикаляха света с мотори. И с двамата си разменихме по няколко писма преди да стигна там и всичко вървеше по план. Първият тъкмо се нанасяше с годеницата си в нов апартамент и тримата го осветихме с много вино и местене на мебели. Останах при тях два дена, да се порадвам на китната столица, а на третият ден, след като приключи работа, дойде да ме вземе второто момче, и ме закара с мотора си в неговото село, което бе на 60км от Любляна близо до границата с Австрия.

Селото беше в местност като от картичка. Направихме си прекрасна разходка сред зеленината и прохладният въздух, след което аз реших да сготвя благодарствена вечеря за него и родителите му. Вечерята вървеше чудесно, докато не получихме обаждане, че лелята на бащата, която била на близо 94, и от години живеела в Хърватия, починала и погребението е на следващият ден. Бащата видимо се разстрои и Туши, това бе името на моят хост- или поне така си мислех до тогава, реши да смени темата. Разказа на техните, че на другият ден се каня да ходя на стоп до езерата Блед и Бохин и ги помоли да ме хвърлят до една бензиностанция, която им бе на път за погребението. Те се съгласиха и отидоха да си събират багажа, а ние с Туши седнахме да гледаме видео от негови пътувания.

На сутринта оставих голямата раница у тях и започнах да си прехвърлям в една по-малка само нещата, които щяха да ми трябват за през деня: пари, вода, ядки, фотоапарат, дъждобран, сухи кърпички, мокри кърпички итн. Уж сложих всичко, а смътното усещане, че забравям нещо все не ме напускаше. Докато се оправях Тушито решил да ми направи табела с имената на езерата и ме хвърли в екстаз с новината, че щом свърши работа ще дойде да ме вземе от мястото, в което съм в момента, и ще ме заведе в чуден каньон, който бил затворен за туристи. След това напомни на техните, къде точно трябва да ме оставят и отпраши с мотора към столицата. Родителите му, обаче от една страна като любезни домакини, а от друга като типични родители, решиха да не послушат какво им каза сина им (и то два пъти!!), и ме оставиха няколко километра по-нататък, като очевидно си мислеха, че така ми правят услуга. Смъкнаха ме на магистралата на място, където имаше много остър завой водещ до друга магистрала и ми посочиха, че трябва да мина по завоя пеша и да почна да махам в обратна посока. Взехме си довиждане, и докато се крачех към горната магистрала пак започнах да се напрягам да се спомня, кое беше това което забравям. Не можах да се сетя за нищо и реших, че едва ли е толкова важно, и все ще изкарам един ден без него.

И така, вдигам аз знака с големият надпис БЛЕД и о, радост няма и минута, и пред мен забива спирачки първата кола, която минава. На ум си отбелязах, че явно това със знака работи. Трябва да почна да си правя такива и друг път. Отидох аз към колата- сива, цивилна и спретната, и гледам вътре двама полицаи в униформа. И понеже толкова се бях настроила, че денят ще е слънчев и ще си направя феноменална разходка около езерата, и снимки като за списание, в своята наивна радост наистина се изкефих, че полицаи ще ме закарат дотам. А може би беше, защото и друг път ме е качвала полиция, но дори не ми хрумна, че те съвсем не са спрели, за да ме возят. Ухилих се широко и викам едно мощно “Здраво момчета“ отварям задната врата и тъкмо, когато се каня да се метна отзад, чувам “Докумнети за проверка“.

Алелуя! Сетих се!! Това забравям цяла сутрин – документите!! Радостта от внезапното спомняне, обаче трая мноого кратко. В следващата стотна от секундата ми проблясна, че проблемите ми тепърва започват, и в прохладната утрин капки пот избиха по челото ми. Почнах трескаво да мисля какво точно да излъжа тия и как да ми се размине. Нещата не отиваха на добре и взех още по-усилено да симулирам търсене, за да спечеля време докато измисля нещо. Хрумна ми, че някъде в портмонето трябва да имам един оръфан лист, с копие на паспорта, правено един Бог знае кога. Викам си няма смисъл да лъжа, на всеки се случва да ги забрави, а и копието трябва да замаже положението, затова на глас смутолевих:

-       Ох, нещо не мога да ги открия, вероятно съм ги забравила сутринта. Боже, дано не съм ги загубила!! Но пък винаги нося копие от паспорта с мен. Заповядайте!

Полицаите поогледаха парцаливото копие, понамусиха се, но все пак го взеха. Точно си мислех, че има светлина в тунела, и ще ми се размине, и те ми съобщиха:

-       След проверка на данните в системата, излиза че никъде няма отбелязано кога сте влязла в държавата.

-       Вероятно е така, защото на влизане дадох личната си карта или защото сме в Европейският Съюз- почнах да се оправдавам.

Всъщност исках да кажа: Че аз какво съм виновна, че ви е скапана програмата, всички виждаме че съм тук, но си замълчах, понеже този който щеше да го играе “ лошото“ ченге ме прекъсна:

-       Виждам, че много знаете. А знаете ли, че в Словения пътуването на стоп на магистрала се глобява с 400 евро?

Знам, разбира се. Нали затова са форумите. Ние цяла уикипедия за стоп-а си имаме, но там не се посочваше точната сума, нито че ще цъфнете на първата минута. Не знаех, че тук сте толкова ефективни.

-       400?? Наистина ли?! Започнах да пърхам с мигли и да се правя, че го чувам за първи път.

-       Мдааа, а във вашият случай плюс още 400, защото нямате документи.

Хрумна ми, че освен да кърша пръсти и да се правя на глупава, не е зле и да се подмажа като ги повиша в чин.

-       Вижте майоре, нямах никаква представа. В съседните страни стопът не е наказуем, а и аз имам документи – просто не са в мен, а вкъщи -казах аз и почнах да мигам и да гледам надолу още по-усилено.

-       Къде сте отседнала?

-       Ей тука.

-       И къде е това ей тука?

-       В едно село наблизо.

-       В кое по-точно?

Боже съвсем му забравих името. Как по дяловите се казваше селото?! Беше много малко и много хубаво. Уфф, те всички наоколо са такива, затова изтъкнах следващият най-отличителен белег.

-       Ами тук някъде е, близо до границата с Австрия.

-       А-ха. И в кой хотел сте отседнала там?

-       Не съм в хотел, при семейството на един приятел съм.

-       О, не сте в хотел, при приятел сте. А-хаааа. И как се казва семейството?

Баси, откъде да знам?!! Досега си пишех само с Туши. Обсъждахме съвсем други неща, не ми е хрумвало да го питам. А и нали вече ги видях, свестни, гостоприемни хора, пък как се казват това вече са ненужни подробности.

-       Не съм съвсем сигурна за фамилията им – отговорих  аз и се направих, че се напрягам да си я спомня

-       А приятелят Ви как се казва?

Ох, това поне го знам!!

-       Казва се Туши.

Двамата се спогледаха озадачено и отново ме погледнаха.

-       В Словения няма мъжко име “Туши“.

Ужас! Мисли бързо, мисли!! Сетих се – тук имената им обикновено завършват на “н“ Деан, Драган, Душан. Елементарно е, явно Туши ще да е Тушан!

-       Не, аз му викам Туши на галено. Всъщност се казва Тушан.

В този момент “доброто“ ченге не издържа и започна да се смее, а “лошото“ видимо се ядоса.

-       Това откъде го измисли? Тушан пък изобщо нямаме!! Виж, нямаме цял ден да се разправяме, затова се качвай в колата и да ходим в къщата на Тушан да ти видим документите.

Леле, сега вече положението си…. майката.

-       Ами аз такова…страхувам се че не знам как да стигнем дотам, а и да стигнем пак няма да е възможно.

-       Нима?! И защо така?

-       Защото нямам ключове, а Туши отиде на работа в Любляна.

-       Нищо, нали родителите му са там.

-       Не, там е работата, че не са. Всъщност лелята на баща му, която е на 90 и няколко, снощи почина и те преди няколко минути заминаха на погребение в Хърватска. Ще се върнат чак след 2 дена.

Чувам нелепиците, които казвам и сама не си вярвам. Истината често звучи нелепо. По израженията им виждам, че езерата ще ги видя днес само, ако ги има на календар, някъде по стените на ареста.

-       Яяяяясно! Я да преговорим, да видим дали сме ти разбрали всичко. Значи твърдиш, че си влязла в страната преди 3 дена, но ние не откриваме такова нещо в системата, затова пък те заварваме да махаш на шофьорите и то без документи. Живееш в село, чието име не знаеш, при семейство, чието име също не знаеш. Ти не само фамилията на семейството, ами и малкото име на приятеля при, когото живееш не знаеш, но затова пък знаеш за баба му в Хърватия, която вчера умря и затова днес няма как да ти проверим документите. Така ли е?

Това може да се случи само на мен! Това наистина може да се случи само на мен!! Охххх, съдба! Веднъж казах истината, и затова в най-добрият случай честността ми ще бъде глобена, а в по-вероятният- ще кисна в ареста, докато някой не ми прати пари. На всичко отгоре напълно осъзнавам комичността на ситуацията и едва се сдържам.

-       Всичко е точно така!- казвам аз и си хапя бузите да не прихна, защото разхиля ли се вече нищо няма да ми помогне. Обаче виждам как доброто ченге се тресе от смях и усещам как и аз ще избухна. Това е от онези моменти дето, са адски забавни, само да не се случват на теб.

-       Ти йе*аваш ли се с нас?- този другият вече е върло лют.

-       Съвсем не, господин майор! Всичко е точно така, както го разказахте!!

-       И кой идиот очакваш да ти повярва на историята?

-       Вие, надявам се – е, това вече го взриви

-       Каквооо??

-       Добре, а кой идиот разказва подобни неща?-почнах да го замазвам аз. ТРЯБВА да ми повярвате! Вижте сега, аз съм жена, ние лъжем добре. Тези неща ги умеем.  Ако исках да излъжа щях да измисля нещо доста по-правдоподобно. Ама аз казвам истината, ето обадете се на Туши.

-       Ох, какво да те правим! Кажи ми какво да те правим? Той вече сам почна да схваща, че вероятно наистина никой не е чак толкова тъп да си измисли подобна история и това че ги разсмях в този ранен час сигурно също помогна

-       Може да ме закарате до първото езерото, примерно- длъжна бях да се пробвам!

-       Не прекалявай! Симпатична си ни и няма да те глобим, но се връщай на завоя и не мърдай, докато Туши не свърши работа.

-       Ама..там никой няма да ми спре- няма никакво място!

-       Няма “ама”! И недей да махаш в обратна посока, защото ще дойдат колегите ни и тяхното чувство за хумор може да не е като нашето.

-       Ами добро тогава.. Хвала и леп ден! Полицайте се ухилиха, а аз тръгнах безславно, но и без глоби към завоя с мисълта какъв дъъъълъг ден ще бъде.

Този ден научих 3 неща:

1)    Местните полицаи вършат и работа за заплатата, която им се дава, и тази работа се увеличава правопропорционално с отдалечаването от Балканите.

2)    Второто беше, че когато си мислиш че това е съдба, всъщност не е така, и не бива да забъркваш съдбата само за да имаш оправдание

3)    Името на Туши – казвал се Мариян. Близо бях- на “н“ завършва все пак!

Времето тук се мени постоянно и както гласи надписът на една тениска: Ако не ти харесва времето в Исландия, изчакай 5 мин. Напълно възможно е в един и същи ден да има слънце, сняг, дъжд, обилни наводнения и залети пътища. И сега да уточня: Исландия в дъжд и мъгла е интересна, и приятно мистична, но Исландия обляна в слънце е вече съвсем друга страна. Цял ден мога да изкарам с глава подпряна на отворения прозорец на колата, припявайки си песните по радиото, загледана в пейзажа, и тоталната му промяна на всеки 7-8 километра. Не можех да се нарадвам, че роуминга падна и google maps услужливо ни води от едно чудо на природата до друго без да се налага да се ядосвам на gps-и, да се ровя в карти, или да се напрягам да чета крайпътни табели. Пътят се издига и спуска като ролъркостър от американските филми. Сигурна съм, че никога преди не съм била така близо до облаците, докато съм на земята, дори и в Шотландия. Първо караш нагоре почти до тях, без да знаеш дали отатък има друг път или се изгубва в небето, а после изведнъж падаш надолу с онова приятно гъделичкащо напрежение в корема като при първото залюляване на гондолата на панаир. Наричат го blindhead и най-лесно се обяснява с усещането, когато падаш, а си мислиш че летиш. Понякога и двамата не спирахме да възкликваме: гледай насам, гледай натам, а друг път мълчахме в опит да осмислим видяното. Околовръстното се извиваше покрай верига от върхове – бивши вулкани, заблатени поляни и белите езици на ледници.

Страната с най-красиви фиорди, разбира се си остава Норвегия, но Източните фиорди на Исландия бяха толкова хубави, че не мога да проумея защо никой не пише за тях. Всички хвалят западните, а аз дори не мога да си представя, колко пък може да са по-хубави от тези тук?! Накъде повече?? Така се захласнахме, че се предоверихме на навигацията и поехме по един кратък път, в които кратко е само разстоянието, а времето за което го вземаш си е доста дълго и тягостно. С две думи отвратителен път през красив каньон. Към финала на петдесетият километър вече бяхме така оклюмали, че дори хубавите гледки не можеха да компенсират, ноооо.. накрая на всяка мъка идва награда. Ще разберете, за какво говоря само след секунди. На природата явно и дожаля за нас и неочаквано слънцето ни показа най-златните си тонове, а вече стъпили на нормалният път, отнякъде до оградата край пътя дойдоха ето тези великолепни създания. Четох, че конете са ги донесли викингите преди повече от хиляда години, и тъй като мястото в лодките е било ограничено са избирали само най-добрите животни. От бивша колежка пък разбрах, че там е забранено да се вкарват други видове, за да не се смесват породите, и дори дълго време коне излезли от предела на границата не били допускани обратно. Кончетата бяха много послушни и дружелюбни, а единият имаше очи съвсем като на хъски, синьо-сиви и пронизващи, и като омагьосана не можах да откъсна поглед от тях.  Малко преди да се стъмни стигнахме до Egilsstadir, и останахме да пренощуваме. Часовата разлика от 3 часа работеше в наша полза и рано рано се измъкнахме тихо от къмпинга да тръгнем към Borgarfjordur, където казват, че имало големи колонии с пъфини (тъпоклюна кайра). Твърде скоро обаче бяхме принудени да се върнем, защото пътят изключително напомняше на вчерашният. Не се ядосвахме дълго, защото разбрахме че пъфините живеели тук през “топлото“ време, и вероятността да ги видим и без друго не бе голяма. По това време вече отлитали и зимата били в Мароко. Че то и ние бяхме така тази година! Гледай как се оказа, че миграцията ни съвпада

Поехме на север, за да се убедим за сетен път, че каквото ти е писано няма да те подмине. Пътят към водопадите се оказа пълен кошмар и поне три пъти по-зле от този преди малко и вчерашния взети заедно. Попаднахме в някаква скална пустиня, в чиято среда нашата мила количка подскачаше като при игра на дама. Главата ми се люшкаше, а тялото ми се бе напрегнало в опит да омекоти ударите поне малко. Душата ми реши да отрича ситуацията и да напуска друсащата се по ужасният път кола, и се връщаше в тялото само за глътка вода и (когато стана съвсем нетърпимо) малко уиски. Недоумявах къде в тази пустош имало три водопада, че не стига че три ами и единият бил най-големият в Европа. След около милион дупки, хвърчащ на всички посоки чакъл и двучасово епично подскачане, спряхме там където навигацията твърдеше, че е Sellfoss- първият от трите водопади. От него, обаче нямаше и бегла следа. Оказа се, че за да видиш Sellfoss първо трябва да стигнеш до Dettifoss и от там пеша да се върнеш километър и половина назад. Най-после додрапахме и до големият водопад Dettifoss, чиито дебит е 200 куб.м. в секунда. Че беше красив и внушителен беше 100% истина, но каква бе изненадата ни като видяхме, че почти всички посетители бяха от другата страна на каньона. Другата страна, сиреч правилната, сиреч тази наскоро асфалтираната по която се стига за половин час, а не като нас за 2. Предимстовото на нашата страна бе, че буквално можеш да го пипнеш, а това на другата е, че го виждаш целия (макар и на разстояние от 70м) като си спестяваш непрестанни камшични удари и треперенето да не ти се развали колата, особено когато не си взел никакви допълнителни застраховки. Може би, защото беше вече познат, пътят на връщане ми се видя по-кратък, и само си повтарях мантрата “НЯМА да ни падне гърнето, НЯМА да спукаме гума“. Ако идваме пак, поправка- като дойдем пак, задължително ще обикаляме с 4х4, или с някой от онези техните чудовищни джипове, с гуми на фадрома. Исландия не произвежда коли, но явно има места, където преправят джипове и автобуси на това, на което ахкахме на всеки паркинг. Нагледали се на водопада и пътни дупки съперничещи на кратерте, по обед се отправихме към района на езерото Миватн, който е истинско находище на гледки. Всъщност езерото не е обикновено езеро, а долина която преди много години е била заляна от лава и район на силна геотермална и вулканична активност. По-късно отгоре е имало ледник, и когато той се е стопил се е появило езерото.

Преди обаче езерото да се покаже, на нашият хоризонт вляво изникна поле от димяща земя и бели пушеци, или накратко другото лице на природата наречено Намаскард. Някои страни миришат на портокал, други на жасмин, трети на на бакур, а Исландия мирише на развалени яйца. Тук обаче миришеше в пъти повече от всякъде другаде и при все вонята, Намаскард с мощен шут се настани  сред най-интересните и най-необичайните места, които съм виждала. Ако досега пейзажите, които видяхме определяхме като нереални или сюреални, то тук вече бяха абсолютно извънземни. Вървяхме съвсем внимателно по напукана пръст, между полета от вряща течност и силни пушеци идващи дълбоко от недрата на земята. Чуваше се само злокобното клокочене и бълбукане на мръсносиви балони, които идваха от малки ями осеяли земята и се пукаха пред очите ни. Навсякъде витаеше силна миризма на газове, които те упояват и дим, който закрива гледката за секунди. Съвкупност от фактори, която водеше до неизбежно развихряне на фантазията. Имаш мрачното усещане, че нещо/някой непрестанно се опитва да излезе на повърхността, от тези прилични на къртичинки дупки. Предупреждавам- не е за хора с деликатно обоняние. Не е и за параноици и такива с крехка психика, а както излезе накрая даже и за хора с уж издържлива не е.

 Реших да се покатеря до близкият червенокафяв хълм, за да снимам от високо.  Бе доста хлъзгаво, но успях да стигна до горе, където почвата бе предимно червена, но на места бе изпъстрена с още поне десетина цвята.

Имаше същите кални дупки и купчинки и отново бяха заградени, с разликата, че тук никой не гледаше и можех да ги прескоча. Докато гледах как едрите балони се пукат със зловещо съскане осъзнах, че долу имаше хора, а тук бях съвсем сама. Никога не съм имала чувството, че някой ме наблюдава, или че ще ми се случи близка среща от третия вид, но тук го изпитах.  Една неопределена тревожност, вцепенение и индикаця за нещо свръхестествено. Очаквах, че ще се появи отнякъде, но какво и аз не знаех. Беше странно и примитивно чувство. Не беше заплаха, (поне не от човек, защото нямаше никой освен мен, а и имаше достатъчно камъни да се разбие нечия глава, ако се наложи) а по-скоро усещане за присъствие. Напълно бях наясно, че нямам никаква работа тук, но любопитството понякога е по-силно и от инстинкта за самосъхранение. Сепна ме съобщение по месинджъра, и съответно изумлението, че тук има интернет, след което се сетих, че това е съвсем нормално, тъй като сме на някакви 200-300 метра от главният път, но при такива гледки имаш чувството, че отдавна си на друга планета. След като нищо не се случи се стегнах и продължих. Дори толкова нависоко все още чувах силното свистене на белите струи пара. А. обича да казва, че Земята е жив организъм и гледката долу го доказваше. Равнината приличаше на болно жълто тяло покрито с екземи, разядена плът, от която тече и мирише на гнило.

  Още не се бях отърсила, от Намаскард, когато само след 2км стигнахме до близката пещера Grjotagja, известна повече като пещерата от GOT и секс сцената между Jon Snow & Ygritte. Пещерата е малка и до нея се слиза по няколко камъка. Била е любимо място за къпане на местните, но след фатален случай с изгаряне къпането тук е забранено, което не важи за всички, защото на вторият и вход се натъкнах на гол чичо, който любезно ме покани да се присъединя (явно и той гледа сериали), а малко след отказът ми съвсем невъзмутимо излезе и мина гол по целият паркинг към колата си. И като отворихме дума за потапяне в топли води, дойде ред за най-хубавото, геотермалните извори, които са основните източници на енергия. Да се потопиш в лечебните термални води или в изкуствено затопляни плувни басейни си е направо задължително. Бяхме се наточили на Синята лагуна, но въобще не ми се чакаше до нея и изобщо Майната и! Тази покрай, която минахме преди малко, макар и не така млечносиня ми се виждаше просто перфектна. Исках да се натопя сега,да се изкъпя, и да усетя топлината, с която водата ще ме приласкае, и ще изпие последните останали сили в това четири-дни-спало–в-кола-тяло. Влязохме да си оставим багажа и да вземем задължителният гол душ (на който много нации упорито се противят и правят луди скандали) които се прави от хигиенични съображения, преди да се топнеш в басеините. Басейнът бе разделен на две части и направен точно като infinity pool- безкраен басейн, който сякаш се прелива в хоризонта. Гледахме с блаженство как слънцето залязва и категорично се съгласихме, че да влезем тук е най-доброто решение, което сме вземали досега! Снимки от басейна и на нас двамата там. Не ми се искаше слънцето да залязва, а от друга страна го чаках с нетърпение, защото се бях настроила, че днес вече ще видим северното сияние. Най-доброто време да се наблюдава тук е от края на август до април. При късмет и достатъчно тъмно място, може да се види и през другото време, но няма да е така силно. Видимостта може да се провери за всяка отделна вечер на en.vedur.is, както ни светна стопаджията, когото бяхме взели първият ден. Чакахме, чакахме и тъкмо малко преди да се откажем и да си тръгнем то се появи. Аврора е древноримската богиня на зората, а Аврора Бореалис значи “Зора на севера“. Тези сияния са в основата на много легенди и митове на северните народи. Според уикипедия викингите са смятали, че полярните сиянията са воини, препускащи на коне през небето, а ескимосите, че те са  добри духове, които палят светлините, за да осветят пътя на мъртвите отправили се  към отвъдния свят. А на мен ми приличаше на изящен танц на танциорки извили тънки снаги или на млади влюбени, които се закачат свенливо. Всички в басейна се радвахме като деца и се оглеждахме лудо на всички страни, като се опитвахме да отгатнем откъде ще се появи следващият път. Снимки от него нямаме (тази долу е взета от нета, просто за да онагледя), но нямаме и нужда, защото подобно нещо не се забравя! 

Странна планета е тази страна, и често тези, които не са я виждали я бъркат с обикновена държава. Какво може да очаквате от едно пътешествие до Исландия? ВСИЧКО от А до Я плюс няколко непонятни букви от тяхната азбука!! Всяка отделна гледка тук е като излязла от страниците на скъпа, гланцирана книга и чак не смеех да я снимам. Тоест снимах , но с едно страхопочитание, да не обидя някой местен като предам това великолепие в обикновени тонове. Сега като пиша е същото.  Местя се от една кълка на друга, въздишам и се чудя как точно да подчертая истинността на описваното без, като игла на стара грамофонна плоча да зацикля на “красота“ и “божествено“ и да повтарям тези фрагменти отново и отново?! В действителност всяка педя от застинала лава, ледени пътеки или напукана земя, по която може да се стъпи си заслужава да бъде видяна и хвалена.

Трудно бе само началото, после вятърът сложи всичко на мястото си. Още с пристигането ни,  исландското време реши да ни сплаши и покаже, колко безнадеждно неприятно може да бъде. И почти успя. Докато мокра тичах от един рент-а-кар офис до друг ми идваше като типично американска туристка да се затръшкам че: “това го нямаше в брошурата, когато резервирахме пътуването!“ Другото, което го нямаше или по-скоро бяха забравили да ни уведомят е, че можем да платим колата с дебитна карта, но не и с виза електрон. Към обяд, след ен-на брой телефонни обаждания и трескаво прехвърляне на пари от карта в карта, най-после успяхме да се сдобием с кола, която по-късно се превърна в наш хотел, ресторант, спътник, и какво ли още не. Метнахме багажа в червената кукла и отпрашихме към Рейкявик и по-точно към къмпинга до Reykjavik city hostel, където търсехме стаята в която, малко преди да излети от Исландия всеки оставя, каквото не му е нужно. Да, ето такава полезна информация обичам да откривам в хорските блогове! На нас ни бе нужна палатка, каквато вече нямаше, но си открихме куп други “ценности“ с които да се запасим. Следващата спирка, съвсем естествено бе в Bonus, веригата супермаркети с жълт цвят и розовото прасенце щастливо кипрещо се в средата на надписа, които по всички предварителни проучвания бяха сочени за най-евтини и най-добре заредени. И така с хляб, консерви, домати, банани, 6 шоколада, 3 пакета бисквити, над кило ядки и бутилка уиски се качихме на популярният Път 1.

Исландия е много подходяща за мързеливи туристи, защото Път номер 1 или Околовръстното, минава къде на метри, къде на километри от всичко интересно и великолепните пейзажи се нижат като перли в този наниз дълъг малко повече от 1300км. Наричат я страната на огън и лед, а аз бих вмъкнала, и на изумителни водопади. Не съм ги броила, но вярвам, че на всяко домакинство тук се пада по поне един водопад. Всеки един от тях е по своему различен и има свои особености, затова обикновеният турист, видял десетте най-големи ще ги разпознае безпроблемно на секундата. Нo не се безпокойте, няма да ви надувам главите с приказки за водопади (освен днес може би). Масовият турист започва своята обиколка по часовниковата стрелка или вижда само участъка в близост до столицата наречен Златният кръг. Признавам, че Златният кръг включва кратерно езеро, водопад, избухване на гейзер пред очите ти и още няколко атракции, но да дойдеш до тук и видиш само това си е направо престъпление.

Ние тръгнахме обратно на часовниковата стрелка и първи в списъкът ни (списък-коствал ми 2 безсънни нощи и ежечасова проверка на синоптичните сайтове с цел да видим най-важните места в единствените два слънчеви дни, които ни се полагат от тези десет) бе водопад Seljalandsfoss. Докато си вземем колата, напазаруваме и тръгнем към Seljalandsfoss дъждът стана просто неприличен! Водата се лееше под движещите се надолу-нагоре чистачки и с всеки замах от предното стъкло се откриваше нова гледка. Имах усещането, че съм в Нова Зеландия. Не че съм била там, но склоновете, зеленината, овцете, някак всичко лъхаше на картини виждани между битките във Властелина. Този унес продължи до мига, в който паркирахме край водопада и напуснахме убежището на колата. Студът и вятърът си бяха съвсем исландски. Водопадът, ах водопадът, той е снежнобял като косите на скандинавска богиня, както красиво се бе изразил друг преди мен. Голямото му предимство е, че може да се види от всички страни. Зад бялото було от глетчерна вода има пътека, по която може да се мине и в редките случаи, когато няма върволица от туристи да затвориш очи, и да се оставиш на студените пръски да ти припомнят, че си жив. Идеално място за откраднати целувки! Ако беше топло сигурно нямаше да ми се тръгва от него. А началото на реката, която така мощно се излива тук идва от ледената шапка покрила вулкана Eyjafjallajökull (който успее да го произнесе от раз печели 2 бири) същият който избухна през близката 2010 и обърка плановете на мнозина от нас. Казват, обаче че тълпите с туристи са почнали да прииждат  след облака. Изглежда събуждането на вулкана преди седем години е напомнило на останалия свят, че Исландия съществува и чака да бъде видяна.

На няколко стотин метра на север от известният Seljalandsfoss се намира къмпинг с друго скрито съкровище, водопад  Gljúfrabúi. Отвън изглежда като вертикална цепнатина, а вътре се получава нещо прилично на пещера, в която може да се влезе през процепа. Не е много популярен, но не бива да се пропуска.

Трети по веригата бе Skogafoss. Името му означава горски водопад, а водата пада от 62м . Чудесно е, че може да се отиде много близо до мястото, където пада самата вода, и да се застане лице в лице с природната сила, или да се види отгоре като за целта се качите по една доволно дълга  пътека. Дузина чайки, или може би бяха буревестници, кръжаха наоколо, излитаха и кацаха от скалните си обиталища. През слънчеви дни тук всички виждат пъстроцветна дъга, а понякога дори двойна дъга. Всички освен нас! Ние това не го видяхме. Ех, само, ако времето ни съдействаше..(Снимките по-долу нагледно изобразяват как го видяхме ние и как го виждат хората).Според легендите имено тук един викинг е заровил ковчега си със злато. Ако имахме повече време и климатът бе благосклонен бих се понамокрила и поразтърсила, но като се има предвид, че ние и в България се каним да копаем на едно място от вече 2 години и още не сме почнали, то явно романтичната идея за търсене на съкровища ще си остане добро намерение още дълго време.

Невероятно, но дори и след огромното закъснение, с което стартирахме по всичко личеше, че има вероятност да видим и последното набелязано за днес място- магнит за любители на научно популярни филми, конспирации и пишман фотографи. Говоря за останките от катастрофата на американски самолет от 1973-а, когато поради грешка на пилотът, който решил че няма достатъчно гориво, самолетът се разбил край Sólheimasandur, в южната част на острова. Останките на белият самолет контрастират силно на фона на тъмните камъни и морският бряг отзад. За щастие в катастрофата няма загинали и ние с чиста съвест си пощракахме отвън и вътре. От тях до паркинга е 4км в посока, които могат да се вървят само пеша, но пътеката е маркирана ясно и няма проблем дори по тъмно, каквото беше при нашето прибиране.

На сутринта реших, че ме буди пътешественика в мен, но се оказа че е А. и то в скандалният час 5.20. Изобщо не ми се ставаше, сумтях нечленоразделно, и добре че преди да заспим му бях казала къде трябва да отидем за изгрева, защото ми се бяха насъбрали много нощи без сън и просто не можех да отлепя очи. Кой да ти знае, че следват едни абсолютно вълшебни 24ч, в които на нищожно разстояние едно от друго ще видим  такива невероятни места.

Стигнахме до паркинг, който веднага припознахме, като добра платформа за наблюдение по вече щракащите 4-5 ранобудника, които находчив гид бе изсипал минути по-рано. В дясно, се виждаше самотна скала с арка- най-южната точка на страната, нос Dyrholaey, което дословно преведено значи планината с дупка. Тръгнахме към нея и изгревът ни завари на старият фар на носа.

От там приятно затоплени и загледани към плаж Reynisfjara видяхме как слънцето бавно се показа зад “тролските пръсти”, колони от базалт, издигащи се високо над водата. Преданието разказва, че това са телата на тролове, които нагазили във водата, за да издърпат навън голям кораб, но били изненадани от изгрева, който ги вкаменил. И преди да почнете да се подхилквате да знаете, че над 80% от местното население сериозно вярва в тролове и елфи. Допитват се до тях преди да предприемат важна крачка и правят всичко възможно да не ги разгневят. Подигравателни забележки и подсмихвания по темата биха приели крайно обидно! За тези от вас, които безцеремонно продължават да не вярват във феерични същества, ще изложа далеч по-тривиалната версия, че скалите са дело на вкаменили се потоци лава. Свиването на лавата е формирало шестоъгълни форми, по които може да се покатериш или да се вмъкнеш в пещерите под тях. Досега не бях виждала нищо подобно, а тази година ги видях на два пъти: първо Giant’s causeway в най-северната част на Северна Ирландия и сега тук в южна Исландия. Един въпрос стои в главата ми, не знам защо, мисля че имат нещо общо, и не може да е просто съвпадение. На тези плажове викат черните плажове, но тук черен пясък почти няма, а името идва от цвета на камъните.

Красотата е безспорна, и разходката по плажа си е направо задължителна, но трябва да сте нащрек през цялото време, защото тук са едни от най-високите и опасните вълни, които съм виждала. Казват им sneaker waves или прокрадващи се вълни. Макар привидно плажът да изглежда безобиден, дори в прекрасно време вълните изведнъж излизат много по-напред от обикновеното и могат да грабнат и повлекат човек. От друга страна….Идеални са! Силни, шумни и разпенени. Обичам вълната да ме плесне и да ме изхвърли нанякъде, да ме боли, но да се заливам от смях и заедно с (не)познатите наоколо да си разменяме бързи съзаклятнически погледи и усмивки, докато се броим всички ли са се показали на повърхността, преди да ни е ударила следващата. Вероятно за мой късмет беше адски студено, и този, който ме пази си знае работата, иначе сигурно не особено предпазливо щях да се изкуша да нагазя.

Спряхме да пием кафе, да се позатоплим и поизмием в голям магазин край град Вик, където беше приятно, уютно и имаше достатъчно контакти за всичките ни уреди. Порадвахме се и на гледката от Reyniskirkja, църквата с червеният покрив, която отдалеч прилича на излязла от пасторална картина. Малко червено-бяло петно на фона на зелените планини, в чието подножие се намира.

Към обед стигнахме до тайният каньон Fjaðrárgljúfur, за който се отклонихме от главният път с около 7км. Направихме си чудесна разходка по високата част на дълбокият и лъкатушещ, но не толкова таен, колкото се надявахме каньон. Бях чела, че хора минават и отдолу по самата река, която прорязва скалите на зиг-заг, но за да газиш там септември си трябат гумени ботуши, с каквито ние не се бяхме екипирали.  Направихме си обяд на пейка идеално разположена с гледка към двукилометровия каньон и се забавлявахме да подслушваме испанската група, която седна при нас да си приготвя сандвичи.

Когато се наситихме поехме в тръсене на църковният под Kirkjugolf. Оказа се, че църква или друга постройка, тук никога не е имало и това са поредните естествено образувани базалтови колони, странно подравнени, все едно някой Гюстав е редил плочките си в банята много прецизно.  И като казах Гюстав се сетих, че някъде четох, че исландските мъже държат рекорда по дълголетие между мъжете, а най-доброто място да си жена е пак в Исландия. Това за жените е заради равенството между половете в политиката, заетостта, итн. и дори първата жена президент в Европа е избрана тук, да не говорим за министър-председателката, която е първата такава, сключила гей брак.

Имахме още слънчево време, затова поехме към Skaftafell. Целият път от дясната ни страна бе обрасъл с мъх, дебел поне десетина сантиметра, който пружинираше много меко и приятно, когато стъпваш по него. И все пак трябва да се внимава, защото казват че за възстановяването му са необходими години. Skaftafell  е част от огромният националнен парк Vatnajökull, а Vatnajökull е вторият най-голям глетчер в Европа и площта му покрива над  10 % от страната.  Раят за планинарите, предлага езера, водопади, долини, глетчери и като цяло за всекиго по нещо. Най-интересните и бих казала уникални атракции са разходка по глетчера и изследване на истинска ледена пещера. Това обаче задължително трябва да се направи с водач познаващ терена идеално. Никой няма да ви спре да се промъкнете в някоя синя пещера и сам, но е много опасно и дори, когато си с водач, краят може да бъде фатален. Маршрутите между, които може да се избира са много, но ние се насочихме към водопад Svartifoss. До самият водопад се стига след приятна 2км разходка, а срещу него има мостче и много камъни за сядане.  Да, има много по-високи и по-мощни от него, но той си има своят чар и неповторимост. Svartifoss е като част от 3Д картина, с уникална черна стена зад гърба си.

Нощувката ни трябваше да бъде в Hof, но 12км по-късно град все още не се виждаше и ние осъзнахме, че къщата и двете плевни, които подминахме преди известно време трябва да са били точно Hof. По принцип, влизането във всеки град е маркирано със знак върху, който са нарисувани 4-5 къщи. Първоначално смятахме, че това са обикновени пътни знаци, но скоро прозряхме, че по тези знаци исландите всъщност рисуват всяка една къща от конкертният градът-село и когато, мир на праха му, някой почине, то градът веднага остава с ¾ от населението си :( 

Това че се случи така, да пропуснем Хоф не е било случайно, защото ни даде възможност да отидем по залез на първата от двете лагуни, които копнеехме да посетим и ни направи свидетели на зашеметяващ розов залез оглеждащ се в езерото. Толкова бяхме запленени,  и в екстаз, че едва успяхме да щракнем последните красиви цветове. Още от този залез знаех, че едно е сигурно- исландският вирус, който ни зарази ще остане в кръвта ни и дори латентен в дадени периоди, ще избива пак и пак и това ни идване тук е само началото..

Пътят между Шефшауен и Фес бе около три часа. Много отдавна не ми бе ставало лошо в автобус, но аз и отдавна избягвам да пътувам с такива. Фес бе първият от “Имперските градове “, които посетихме, вторият бе Маракеш, а останалите два са Рабат и Мекнес, но тях решихме да ги прескочим.

Във Фес пристигнахме ранният следобед и хванахме такси към нашият хост. Такситата в тази страна са два типа – Petit Taxi-то или малкото такси е като нашите таксита, но по закон може да вози до трима пътника. На цвят в Танжер и Маракеш то е бежово, Шефшауен и Есауира синьо, а във Фес червено. Вторият тип таксита, наречени Гранд таксита, обикновено са големи стари Мерцедеси. Те са нещо като междуградски маршрутки, и тръгват щом в таксито  влязат 5 човека.  По предварително получени инструкции, се метнахме на червено Petit такси, в което вече се возеше една жена, което не ни притесни понеже  знаехме, че тук такситата могат да се споделят, но както преди малко отбелязах, не бива да има повече от трима пътника. Нашият шофьор, верен я на мароканската си кръв, я на таксиджийската гилдия, веднага се опита да ни излъже. Взе пари на жената, която оставихме, направи тигел напред и тигел назад и ни поиска двойна сума. Ние го очаквахме, но на мен ми беше зле от пътя, бяхме изморени и изобщо не бяхме в настроение да се разправяме, затова му хвърлихме половината от поисканото и съпроводени с много викове и протести от негова страна си излязохме с ясното съзнание, че както сме я подкарали скоро ще ни бият някъде!  Принципно, за да ви е мирна главата, като се качите на такси трябва да го подканите да пусне апарата, а ако не можете да го накарате, задължително трябва да се разберете за цена предварително. И като цяло повечето неща тук не са с фиксирана цена и макар това да не е приятно на всеки, трябва да се пазарите, и то здраво, защото иначе ще плащате прескъпо. Това включва не само стоките, но и услугите, и спането, и сега като се замисля май само за водата не сме се пазарили.

Но да се върна на нашият нов  хост, който се казваше Абдессамад, а за по-лесно му викахме по фамилия- Диди. Та Диди, ни посрещна с възгласи, колко се радвал, че сме му писали, понеже преди две седмици имал на гости други българи, дошли с професорът по ядрена физика Петър Живков. Хе хе  :) Кажете моля, какви са ветоятностите да отидем на гости в някого, който е посрещал български ядрени физици преди няколко дена?!  :) Самият Диди учел ядрена физика, а останалите му съквартиранти също били студенти. Изгледахме един мач на Барселона и Реал в близкото кафе, и се уверихме че запалянковците навсякъде си приличат.  След края на мача Диди ни съобщи, че ще има урок, а другите ги нямаше още, затова ние си хвърлихме раниците и тръгнахме към центъра, за да уплътним времето до вечеря. Слязохме на хотел Барсело, минахме покрай грозната статуя на лъв, с който местните умираха да се снимат, покрай 2-3 бели фонтана и по просторен булевард стигнахме  до кралският дворец, който вече беше съвсем друго нещо.  Построен е 1960 по времето на предният крал, вдъхновен от Мароканско-Андалуското изкуство и декорации. В самият дворец не допускат посетители, но дори само дворът му и най-вече портите загатват за красотата  вътре. Колони от мрамор, декоративни арки, бронзови рамки, фризове от зелени плочки, и масивни хлопки с орнаменти на абсурдно големите покрити с мед врати.

След като се разходихме още малко по улицата след двореца и опитахме от най-вкусните фурми, които съм яла (по-добри дори от иранските) се прибрахме в нашият нов дом, който въпреки, че беше доста скромен, също имаше много красиви стени, целите в плочки, а таваните бяха като от музей.

Обитателите бяха общо четирима, като двама от тях говореха английски, а другите двама не. Обикновено в такива ситуации, алкохолът много помага за скъсяване на дистанцията, разчупване на обстановката и по-лесното комуникиране като цяло, но тъй като тук такъв липсваше, разчитахме основно на езикът на жестовете, както и на френското “мерси”. В България след големи мъки тъкмо най-после се отучих да казвам “мерси” вместо “благодаря” и сега не щеш ли “мерси-то” ми дотрябва отново! Студентчетата, като повечето студенти по света, бяха голи като пушки, но много сърдечни момчета, с широки души, готови да споделят всичко, което имат. Обстановката в стаите беше доста спартанска, но аз и не съм очаквала, че ще спя в сатенени чаршафи. Притеснявах се за А, който не бе пътувал чрез каучсърфинг досега, но за моя огромна радост той  изобщо не се стресна и заяви, че след месеца прекаран в Конго нищо вече не може да го уплаши! Вечерта беше незабравима! Нашите душички, Аллах да ги поживи, ни приготвиха най-вкусният таджин, който опитахме за цялото си пребиваване в страната и ни научиха как да си го готвим сами като се приберем. В кухничката имаше само една маса с един стол, а до тях кашон пълен с книги. На стола като почетни гости сложиха нас, върху книгите като най-старши седеше Диди, а останалите бяха прави. Сложихме таджина в средата, нахвърляхме маслини и късове хляб по масата и казахме “Старт”

Прибори няма и се ядеше с ръка като се загребва с хляба. Ние с А не бяхме свикнали, нооо от страх да не останем гладни много бързо се научихме!! Обясниха ни, че всеки яде това, което е пред него и чинията не бива да се върти. Яденето от една чиния не беше нещо ново за мен, но виж пиенето от една чаша да, и особено когато водата е от чешмата (и е в тотален разрез с първо правило в тези държави: НЕ ПИЙ ВОДА ОТ ЧЕШМАТА!!)  Около 16 пъти успешно отказвах любезно подадената ми чаша, но на 17-ия вече нямаше мърдане, и за да не ги обидя (или умра от дехидратация едва на четвъртия ден от пътуването ни) стиснах очи и си пийнах!  Иска ми се културните и битови различия да бяха спрели дотук, ама големият смях тепърва предстоеше. След много веселие и разговори на всякакви езици, стана време за лягане, и А ме помоли да ги питам къде можем да си измием зъбите. Почнах да казвам: е как къде- в банята, обаче се сетих, че като бях там от мивката вода не течеше, та изтичах в кухнята да питам Диди. Той ми вика: върви в банята! Да, ама там вода не тече, обяснявам аз, и той пак повтаря: не бе, в банята и ми сочи тоалетната. Тоалетната, за да добиете по-ясна представа, е от тези с дупка, дето ги обкрачваш и клякаш. До тук добре, доказано е че ходенето по нужда така е много по-здравословно, а и аз го предпочитам пред това да ходя права във въздуха над някоя от обикновените (на седалка да ме убият няма да седна, но хайде да не се заричам много!), така че като за тоалетна си беше супер. Малкото неудобство и голямо смущение идваше от факта, че чешмата, която визираше Диди беше на едва 20см от дупката. Погледнах я, погледнах невярващо Диди и тичам обратно при А с анонса, че зъбите ще ги мием чак утре в хотел Барсело. А ми вика: Абсурд! Питай Диди не може ли да се измием в кухнята. Аз изпъшквам, но понеже ме засяга пряко изпълнявам тутакси и тичам обратно към Диди да предам въпроса. Той от своя страна ме гледа още по-неразбиращо и е съвсем очевидно, че не може да повярва на ушите си, как някой иска да си мие зъбите, там където те си мият съдовете! Аз пък вече се чувствах, както се чувства всеки посредник, а именно като ..абе знаете какво,  и накрая Диди, прочел отчаянието и молбата в очите ми отвръща: Ами, добре щом се налага! Мигновено, обаче вика и другите трима, които се въртят около нас и също не вярват, че се каним да си измием зъбите в кухнята. Ние с пълни с паста усти се смеем, колко дълго ще има да разправяме как тук ни караха да си мием зъбите над дупката в тоалетната, а нашите нови приятели с месеци ще има да разказват на техните, за онези простаци дето дойдоха и се измиха в кухнята! :) 

На вторият ден се отправихме към медината, което навсякъде е историческото сърце на града. Медината на Фес е особено голяма, и казват че се състои от близо девет хиляди улички, които се извиват, срещат и разделят. За хора, които обичат да се изгубват някъде, това е идеалното място, където могат да се шляят цял ден без да повторят улица, или да се върнат до някоя позната, само за да се изгубят после отново. Старият град е сбор, от магазини, сергии, ресторанти, жилища, дюкяни и какво ли още не. Влязохме в него,  откъм Баб Бужулуд- Синята порта, която е синя отвън и зелена отвътре.

Още с влизането, ни се лепнаха кандидат гидове, а след тях и продавачите. Бях чела някъде, че тук всеки турист без официален водач е като разрешен за отстрелване дивеч- изключително сполучливо сравнение, и евала на който го е описал така точно!! Да си знаете, че ВСЕКИ ще иска да ви продаде нещо (от подправки, през лампи до килими), а гидовете използват различни трикове, за да се лепнат за вас и да ви покажат къде се намира някоя забележителност, след което да ви искат пари. Най-добрата стратегия в случая е да ги игнорирате или да отказвате с жестове и думи. Игнорирайте ги и не тръгвайте след никого, освен ако наистина не се нуждаете от помощ или от повече информация. Ако трябва да питате за посоката, попитайте някой който работи в магазин и не може да го остави, за да тръгне с вас. Другият начин да се отървете от наглите “гидове” е като им кажете нещо, което звучи като: Аллах йекхалсак, което значи Аллах ще ти даде пари не аз, и което както ме светна моят приятел Итън адски много ги дразнело!

Знам, че темата вълнува всички, и като цяло доста хора имат сериозни предразсъдъци относно Мароко, когато става въпрос за сигурността на туристите, затова искам да отбележа, че ние между градовете се движехме с техни автобуси, а в самите градове се разхождахме сами и не сме се чувствали застрашени. Тук обаче искам да отворя скоба и да вметна,  че някои забутани места  от Медината във Фес си изглеждаха леко зловещи, затова специално там вероятно е по-добре чужденците да се придържат към улиците с по-голямо оживление. Това, което ми хареса най-много е, че из уличките все още може да се наблюдават различни занаяти. Например има дърводелци, които правят красиви табели за врата с картини или с името на някое семейството, а зад тях се виждат резби по табли за огромни спални или орнаменти от маси и столове. Точилари въртят колелата си, а близо до тях на малко площадче около двадесетина майстора чукат оглушително по бакърени съдове. Въздухът ухае на мента, роза, кимьон или шафран, а по земята се търкалят кошници с берберски клечки за зъби или керамични сувенири. По кълдъръма се чува тропот от копита на магаренца, с които едва се разминаваш, а по стените висят черги и килими и както хубаво го беше предал един друг пътешественик: с лекота те пренасят в други времена на кервани и пазари.

Като цяло Медината е един голям лабиринт, който може да разглеждате докато хапвате сладки прилични на нашите ореховки/кокоски или пък питки пълнени с месо. Последните ми бяха много любими! Имаше с наденички, пилешки дробчета, агнешки или смесени късчета от всякакъв вид месо. Все се надявам в чужбина, най-вече в не толкова развитите държави,  месото да е по-чисто и си позволявам да си хапна. Другото, което често се продава по колички бутани по улиците са триъгълни банички с пълнеж, варен нахут или варени дребни охлюви, които сервират в панички.

Ние тръгнахме по червеният маршрут и първото, което видяхме е известният часовник Дар- ал- Магана, който обаче се оказа не такъв, какъвто очаквахме, а воден и по-точно къща с дванадесет прозореца, купички, от които всяка една се пълнела с вода, и се отварял прозореца срещу нея и така се разбирало колко е часа. Точно срещу часовника се намира Бу Инания, училище, или на арабски – мадраса, което е било хем джамия, хем религиозно училище и е от малкото джамии тук, където могат да влязат и немюсюлмани. Може би най-голямата забележителност не само тук, но и с важност за цяло Мароко е университетът Ал Карауин, който е най-старият действащ в света, и не е прекъсвал дейността си от самото си създаване през 9в, първо като училище, а после като университет.

Dar-Al-Magana

И все пак най-голямата атракция за туристите, като че ли си остават работилниците за боядисване и щавене на кожа. Най-лесно може да се видят като се качите на върха на някой от магазините за кожа, които ги заобикалят. Това са големи, кръгли, дълбоки повече от половин метър, залепени една за друга бледожълти вани, пълни с бои. Миризмата е непоносима, затова е желателно да си вземете стръкче мента преди да се качите, а има и магазини, в които явно ги раздават на входа. Стана ми много неприятно, защото това, което за нас бе интересна гледка/ снимка, всъщност е едно от най-ужасните “работни места”, които може да има. Цял ден под слънцето, нагазил в корито пълно с какво ли не, задушаван от отвратителната воня и заобиколен от поне 200 човека, които се тълпят да те гледат и снимат. Интересно ми бе да видя как става боядисването, и самото място бе изключително фотогенично, и ми се искаше да направя по 50 кадъра, от всяка страна, но същевременно се чувствах някак виновно пред тези хора.

В останалите две вечери вкъщи готвихме ние, едната вечер таджин, а на другата шопска салата. Последният ден имахме намерение да отидем до близкият град Мекнес и останките от древен Волубилис, но Диди много настояваше да ни заведе в неговият университет и не искахме да го разочароваме. Сутринта си купихме от техните банички, наречени мсимен и се отправихме към университетското кафе, където седнахме да си ги изядем и да пием чай с останалите студенти. После ни заведе в кабинетът по физика, където още се виждаше плакатът за лекцията на българският професор, след което ни каза с кой студентски автобус да стигнем до центъра.

Там отидохме в нашият любим Барсело хотел, да си заредим телефоните, да се поизмием и пооправим. Персоналът на хотела или беше сляп или твърде учтив, но за три дни един път не ни направи забележка, при все че смятам, че разбраха, че не сме гости. Мисля че това, че сме бели и се държахме непукистки много помогна. Не звучи много политически коректно, но пък е истина. След като се приведохме в нормален вид, се отправихме към една от забележителностите на града, която е малко извън медината, а имено градината Женс Сибил. Когато стигнахме до нея градината не работеше, но бяха забравили да заключат портите и ние се намъкнахме. След по-малко от 5 мин, видели от нас още три двойки решиха да направят същото, а след още 5 дойдоха и пазачите, които ни изгониха, но ние вече бяхме видели всичко, което трябваше и доволни, че и тук сътворихме пакост се изнизахме със смях.

Аз лично, след като се къпах с канче, изядох сума ти улична храна, от продавачи/готвачи със съмнителна хигиена, и пих чешмяна вода от една чаша с толкова народ, вече се носех по улицата с убеждението, че съм безсмъртна. Това ми убеждение подлагаха под съмнение само шофьорите, за които пешеходната пътека очевидно не значи нищо. Същият ден видяхме блъсната японка, която най-вероятно не оживя. Винаги ми става особено неприятно, като видя пострадал турист. Естествено, където и да се случи смъртта, това си е голяма трагедия за роднините, но когато си на хиляди километри от близките си и после те трябва да разпознават или прибират тялото ти, е съкрушително.

И въпреки видяната грозна картина на този пътен инцидент, това бе любимия ми ден от всички в Мароко. Защо ли? Защото бе завръщане в студентството. Ходихме в университета и пихме кафе заедно със студентите, пътувахме гратис в автобуса, влязохме без разрешение в градините, ядохме шест човека от един съд, смяхме се на снимките на гаджетата им и пушихме хашиш на покрива на блока. Отново бях млада студентка!

Шестнайсетте дена в екзотично Мароко, лесно могат да се раздробят до: четири полета със самолет, 2300 км с автобус и над 170 км пеша, в които се пазарихме с 1001-а местни тарамбуки, но и танцувахме в пустинята, газихме боси по плажа, минахме през заснежен проход на 2600м и още куп други неща, някои от които си струва да се разкажат тук, а други е по-добре да бъдат премълчани. Полетът Мадрид-Танжер бе само час, в който успях единствено да почета малко Марк Твен, за да се разсея от мисли за летищните проверки. Притеснява ме, че винаги успявам да мина със спрея в ръчния багаж. За толкова години веднъж са ми го конфискували във Виена, и веднъж ни взеха електрошок в София, а в Индия съм минавала и с джобно ножче. Та седя и си мисля, ако аз минавам с тези, какво ли качват други пътници.. Ще кацаме на летище Ибн Батута. Кръстено е на великият учен и пътешественик, роден тук, но обикалял целия свят още през 14в, и описвал пътешествията си увлекателно, с много информация за посетениете страни. Това е добър знак и добро начало! Пистата обаче започва 3 метра след плажа, това не е добър знак! И ето, аха- аха да кацнем на плажа, ама вятърът беше, толкова сериозен, че ни на плажа, ни на пистата и се носехме наляво –надясно, нагоре-надолу… Приземяването ни беше най-пулсоускоряващото, което съм имала досега, и признавам си, този път плясках на пилота съвсем искрено!! Обменихме малко валута и излязохме отвън. Леле как духаше, прииска ми се да се върна с глупавия самолет обратно в Мадрид!! Какво стана със сухата и топла страна, която очаквах?! Аз съм дошла да работя върху загара си не да треперя и да се моля да не ме отвее! Засега очакванията ми нямаше как да са по-далеч от действителността.По това време на годината северно Мароко си е направо студено, и добре, че брата на познат ни убеди да си вземем дебелите якета с качулки, че иначе нямаше да оцелеем дълго. Отвън нямаше Гранд таксита, както твърдяха по форумите, но взехме 1 за 100 дирхама, което с доста уговорки ни закара до автогарата. За ориентир на тези, които тепърва ще ходят там, 100 дирхама са приблизително 10 евро. Придвижихме се до мола и от Марок телеком си купихме сим карта за 3 евро с 1 час  разговори и 1 гигабайт нет, и за още 2 евро ваучер с още 2 гигабайта дата за една седмица от момента на активиране. С това искам да кажа, че нета ни беше подсигурен и като цяло тази услуга се оказа доста по-добра, отколкото в редица други “цивилизовани“ страни.

Успокоени, че ще имаме връзка с “нашия свят“ решихме да насочим вниманието си върху общуването с местния. Значи, ако говорите френски няма да имате никакъв проблем, защото повечето местни го говорят в някаква степен. Почти същото е и с испанският понеже  северно Мароко е било под испанска власт до 1956г. Ако знаете арабски, е още по-лесно, но трябва да имате наум, че Мароканския арабски е различен от фусхата-традиционния такъв. Думите, които ще ви трябват най-много в Мароко общо взето са: “Медина”, “Рияд”, “Касба”, “Ксар”, “Ля” и “Шукран”. Медината, това е старият град, има го във всеки по-голям град и като цяло това е мястото за мотаене и пазар, където ще намерите традиционния дух на Мароко. Тук са и повечето от “Риядите” – традиционни къщи за гости, тип семейни хотелчета с по 10-15 стаи. “Касба-та” е голяма крепост, а “Ксар-а” е по-малка такава. И сега внимание, най-важните и задължителни думи: “Ля”, което означава “Не” и ще ви се налага да ползвате непрестанно, често комбинирано  с “Шукран”, което пък значи “Благодаря”. След третия ден шукран, вероятно значително ще намалее заедно с прага ви на търпимост към постоянните опити да ви продадат нещо.

Нашият пръв хост също работеше за Марок Телеком и се беше скатал от работа, за да ни разходи. Метна ни в служебния автомобил и отпрашихме към символа на Танжер, Пещерата на Херкулес. По пътя минахме покрай тузарски, крайбрежен квартал и огромният летен палат на краля. Веднага се досетихме, че се кани да идва съвсем скоро, понеже в негова чест камион със знамена минаваше и ги забучваше на всеки 20м. Самата пещера е в двора на 5* хотел Мираж и посещението е напълно безплатно. Много ме напушваше да се направя на американска туристка и да вдигна скандал в хотела, задето Херкулес не ни е посрещнал лично, но се стърпях. Има два отвора, единият през, който се влиза,  и другият в дъното долу, от който  се вижда морето, и за който се горови, че е бил направен от Финикийците. Казват, че е с формата на континента Африка, и вярно че имаше нещо такова, но само ако го гледаш от към морето.

Смятах Танжер за много по-малък и смотан град, но Аюб ми доказа, че не е така, а и си личеше че градът се развива. Минахме през Медината и кафене Ел Хафа от 1920г. от което при добро време се вижда Испания. Видяхме и тези предприемчиви мароканци, за които бяхме чували, че ти искат пари, защото, разбираш ли, ти показвали най-хубавото паркомясто в света. За вечеря в местния ресторант, в който той ни заведе, поръчахме вряща грахова супа, която сервират в подгрят дървен съд, боб (любна), паеля с морски дарове, пилешко барбекю шишче и разбира се таджин! Таджин всъщност е името на съда, в който приготвят ястието, нещо като гювеч, но с плоска чиния и голям конусовиден капак. Таждинът е задушени зеленчуци, обикновено с някакво месо, а в нашият случай и със сини сливи- идеалният завършек на ястието. Като цяло мароканците много обичат да добавят стафиди, фурми и всякакви други сушени плодове, за да придадат сладост на храната, която съчетана с подправките си е исктинска радост за небцето.  След вечеря минахме по променад булеварда, който беше чудесно осветен и ми се прииска да бяхме останали повече тук. Мислех, че не е възможно, но вечерта вятъра се усили още и се наложи да се завием с всичко, което намерим. Духаше все едно че сме в Сливен. Заспахме с мисълта, че трябва да почнем работа по побратимяването на двата града.

След чудесна закуска в блзикото ресторантче, Аюб, нашият хост, ни откара на автогарата, където ни изненадаха, че на СТМ буса няма безжичен интернет, но пък да си оставиш чантата в багажника се заплаща. Да са живи и здрави! Отдавна чакам да видя Шевшауен, а прогнозата бе да вали и двата дена. Ядосах се много, а после се ядосах на себе си, задето се ядосвам, защото в крайна сметка нещата са такива и това е. Трябва да се радваме, че ще го видим изобщо.

Четох, че името Шевшауен произлиза от берберската дума за рог и се свързва с планинските върхове извисяващи се точно над града. Разположено под наклон и сгушено в полите на планината Риф, градчето е било известно, само като евентуална отбивка по пътя между Танжер и Фес. Това обаче се променя, когато преди двадесет години на жените в града им идва гениалната идея да го боядисат в синьо. Толкова гениално и просто хрумване, но идеята, изпълнението, и  популяризирането и, е поставило този малък средновековен град на картата на света. Твърдят, че сега градът се боядисва по три пъти годишно. Като гледам доста от стените, някак не ми се вярва, или за жалост това не важи за цялата Медина, а по-възможното обяснение е, че те като цяло не вярват в чистота и опазването.  Възниква въпросът защо са избрали имено синьото. Някои казват, че е избран синият свят, защото той е духовен цвят за мюсюлмани и евреи, докато други смятат, че това е знак на почит към планинския извор, който прави съществуването на градчетото  възможно. Трети твърдят, че е понеже синият цвят педпазва от комари.

Малко след влзането в Медината от южната и част, по пътя ни се изпречи Аби Канча, хотелче с красиви картини в предверието, но тясно и стръмно стълбище, компенсирано от огромни стаи със собствена баня и красиво изрисувана тераса на покрива. Продадено! Е, не се стърпяхме и все пак преговаряхме за цената на стаята и накрая останахме особенo доволни. 

Побързахме да излезем да пощракаме, и да изпреварим дъжда с поне с няколко сини кадъра. Първо, всичко изглеждаше като голям син лабиринт, но скоро започнахме да се ориентираме и да виждаме известен ред в синьото и тесните сокаци. Купихме си цял килограм ягоди, но с разочарование открихме, че не са особено вкусни, и решихме да си оправим вкуса със смутитата, за които испанските ни хостове разказваха екзалтирано. Смутитата (смлян пресен плод и прясно мляко) наистина се оказаха фантастични, и пихме по едно от авокадо, но от опитаните по-късно, рязко нагоре се открои това от райска ябълка. Зеленчуците също бяха много добри и евтини, а на пазара дори намерихме мекички. На вкус бяха същите, но като размер бяха  по-малки от нашите. Най-хубавото на Мароко, обаче несъмнено бяха портокалите и цъфналите портокалови дръвчета. Имаше и много неприятни миризми, но ще го запомня с литрите фреш, които изпихме, цветовете, които ухаеха особено силно вечер и целувките с дъх на портокал.

За вечеря опитахме от известната им, ароматна супа харира, която се прави от агнешко, домат, фиде, нахут и много подправки. Уморени, едва се дотътрихме в хотела с надеждата да се наспим, но се оказа, че точно над нашата стая е високоговорителя на джамията и през нощта слушахме молитвата съвсем на ушенце. Когато за пръв път чуеш „Аллах акбар“ настръхваш- звучи едно такова смразяващо, като красива песен,но и вълнуващо, защото с всяка костица на тялото си усещаш, че си в друг свят. Когато обаче посреднощ гръмне в ухото ти, въпреки че си си наврял тапите за уши възможно най-дълбоко, и те накара да подскочиш 20см над леглото и да се чудиш нападат ли ни, и ако ни нападат ние от кои сме, ти идва да намериш мюезина и здравата да го нариташ. Разбира се молитвата е на запис, но от това желанието да нариташ някого не намалява. Трябваше да го предвидя, това с гърмящата колона ми се случва най-редовно!

На другата сутрин бях изключително доволна, че и в тази страна не познават времето, и денят бе топъл и слънчев. Петък е празник тук и повечето не работят. Закусихме на центъра и се оставихме на мартенското слънце да ни поглези. После бавно се отправихме към известните стълби на улица Хасан Първи, които са запазената марка на града, и се виждат на всеки втори магнит или картичка, но те вече бяха окупирани от китайски “фото модели“ и беше трудно да се вредиш. И все пак с твърдост, постоянство и търпение успяхме и ние да щракнем няколко кадъра.

След това, започнахме изкачване към върха на града, където са крепостните стени и гробищата, заобиколени от много поляни с невен. Обядът направихме в малко ресторантче извън медината, където се хранят само местните. Решихме да не пропускаме да пробваме кус-кус, който за наша изненада се готви само в петък и се яде наобед след петъчната молитва.

Второто най-хубаво нещо след портокалите безспорно е ментата. Разбрахме тайната на ментовия чай. Оказа се, че ментовият чай всъщност е обикновен зелен чай от пакетче, в който се натапя прясна мента и се добавя кафява захар. Номерът е в това, че чаят се сипва от чайника в чаша и обратно в чайника по три пъти. Прави се, за да се образува пяна на върха на чашата, която да предпазва самият чай от това да се напълни с боклуци, донесени от вятъра. Това е стара берберска традиция, идваща от пустинята и непрестанните и ветрове. И като заговорих за берберите те са навякъде. Рзпознават се лесно по дрехата, която представлява дълга роба с качулка с остър връх назад. Първоначално видът им е малко притеснителен, но бързо се свиква. Берберската азбука и символи пък много напомнят на глаголицата.

Следобеда се качихме на върха на ресторант Лампата на Аладин, откъдето се открива страхотна панорама, от една страна към площада, а от друга към къщите и планината.

Синьото макар по принцип студен цвят, придава едно меко очарование на града. Още повече, че е във всякакви тонове, и макар да си приличат всяка врата, арка и чешма всъщност са много различи. Кованото дърво и мозаиките по плочките допълват красотата и независимо, че виждаш, че си точно под планината, не можеш да се отървеш от усещането че след следващият завой вече ще видиш морето, и дори прохладният планинаски въздух напомня на морския бриз.

Решихме да излезем от старата Медина, че вече я научихме наизуст и да видим как всъщност живеят местните. Тук, където се разходихме повечето туристи вероятно никога не са стъпвали. Вечерта ми се припуши наргиле (след като цял ден ни предлагаха джойнт) но след кратко разпитване, се оказа че в целият град наргилета, няма. Те се предлагали само в по-големите градове и то в специални по-хай клас барове за гости от Персийския залив.  Не стига това, ами един го играеше особено възмутен и ме пита: Само защото сме арабска държава всички си представяте, че тук се пуши наргиле, така ли? Шегуваш ли се?! Наргилето е най-леккото, което си представям, че пушите! Всъщност представям си как съм в огненочервената пустиня, пуша хашиш под кръглата луна, облегнала глава на камилата си, която също като мен е уморена, замаяна и замечтана, ама и едно наргиленце на някоя синя тераса нямаше да ви откажа!

Пътят от Хавана до Варадеро струва 10 кука и по разписание трае два часа. Това е, ако не се мотате излишно преди отпътуването и после допълнително по спирките, което  в нашият случай отне три часа и половина. След като омърморих света, защо ще ходим на най-туристическото и най-претъпкано място от цяла Куба и как няма да видим децата, на които носим помощите и подаръците, веднъж пристигнали във Варадеро си вземах думите назад поне по два пъти на ден! Представете си близо 20 км плаж! Аз го виждах и пак не можех да го обхвана с поглед. Очаквах да е мръсен и препълнен, а плажната ивица бе толкова  дълга и така очарователно широка, че въпреки, че в курорта е пълно с народ имаш чувството, че си сам и морето е само твое. Точно като картинка от десктоп!!  Имаше огромни пухкави облаци, които обаче не хвърлят сянка, а са там да придават драматичност на снимките. Макар и на Атлантика, пясъкът на плажа беше съвършено карибски, бял и фин като пудра захар. Цветът на водата пък беше от три слоя, първият като разсипано в нещо синьо мляко, вторият слой с цвят на джин “Бомбайски сапфир”, а третият тъмен като турско стъкло. Температурата и е много приятна, но самата вода е доста солена. За чадър не се заплащаше нищо, само 2 кука за шезлонг, но не ти висят на главта докато ги платиш, а спокойно идват при теб по някое време, като освен това ти предлагат да ти донесат студена бира или кокосов орех, за да не се разкарваш ти до бара, който е на цели 20м по-нагоре. Единственият недостатък, който успях да намеря  е, че след  15.00ч. започва да духа такъв вятър, че или ти отвява хавлията, или ти я скрива под дебел слой пясък, а теб самият целият те напълва с пясък, ама няма да обяснявам къде. Странното е че тук никой не ходи без горнище, а за нудизъм изобщо и дума не може да става. Поогледах се и не видях някъде да има знак, че е забранено, и както обикновено се съблякох. Изобщо не обичам да плувам с бански, както и да имам бели петна по кожата. Махането на горнището обаче предизвика смут и фурор. Странно, но май наистина тук не им се беше случвало. На вторият и третият ден обаче още по една жена се осмели да го направи, и постепено почнах да се чувствам като пионер вкарал нова мода в плажната култура. Естествено имаше и навлеци, обикновено спасителите по плажа, които идваха да ни безпокоят от време на време. Веднъж не се сдържах и на поредният въпрос откъде сме, изтърсих ” От Иран”. Това беше първото, което ми дойде наум, тъй като бях дошла на плажа с пареото на главата си, а останалата му част бях напълнила с цветя,  които да пренеса до плажа и да си ги аранжирам там. На спасителят му просветна и възкликна: “Ааа от Иран сте, Вие затова ходите с кърпа на главата и носите цветя”. А моят спътник се направи на дълбоко възмутен и се обърна към мен на български: “Добре, не ти ли е неудобно поне малко?! Сега спасителят ще има да разказва следващите 3 месеца, как Иранките идват забулени по плажовете, а после цял ден се разхождат по…!

Хотелите бяха пълни, но тази част на града, в която попаднахме ние, беше повече частта със сувенирни магазинчета и домовете на местните, и точно като при нашите крайморски села във всички къщи се даваха стаи под наем за по 25-30 кука на стая. Намерихме си супер уютна къщичка, която спазарихме на много добра цена, и в която до края си откарахме сами. Хазаите ни бяха много готини и освен, че ни правеха разкошна закуска с избор от фрешове, редовно ни изненадваха и с други неща. Под палмите в градината си разпънахме хамака, който много си обичам и мъкнех с мен от България, и като се “уморяхме” да лежим на плажа се премествахме да лежим в нашият хамак. За компания си имахме  черно коте и черно куче. Когато бях в Санторини, хазаинът си беше кръстил котките “уиски” и “сода”, което ме наведе на мисълта, че на тези тук най би им прилягало да се казват “ром” и “кола“, но накрая обикновено им викахме (не особено политически коректно) : “Чернилко, ела веднага тук да те намачкам!”

Чудесно си прекарвахме с изключение на първата нощ, когато излезе, че лосионът против комари донесен от БГ не действа на местна почва, и се събудих с около 40 ухапвания.  На вторият ден обаче, осъзнали, че още една такава нощ няма да преживеем, побързахме да си купим местен репелент и ситуацията стана по-човешка.

Варадеро е полуостров, но ширината му е малко повече от половин километър, така че където и да е разположен хотелът или къщата ви, все е на най-много три минути пеша от плажа! А иначе колкото по-към края отивате, толкова по-скъпи стават самите хотели. Има on and off автобус, който ходи от край до край. Он енд оф ще рече, че веднъж закупили билет за него в рамките на същият ден можете да се качвате и слизате от този автобус, когато пожелаете. Ние се разходихме до края, където очаквахме да видим грандиозни хотели, но останахме доста разочаровани. Вървеше твърде шумно строителство, имаше ужасен вятър и макар марината да беше приятна, и да видяхме 2-3 по-сносни хотела, определено цената не отговаряше на вида на хотелите. Плажната ивица пък ставаше съвсем тясна, с едър и груб пясък и си се върнахме в нашата част доволни, че “случайно” сме попаднали на идеалното за нас място.

Съвсем не според очакванията ми сувенирите тук се оказаха в пъти по-евтини от тези в столицата, нещо което в морски курорт виждам за пръв път! Купихме много магнити, маракаси, кутии за пури, изделия от дърво и други дребни сувенири. Аз лично най-много се радвах на подаръкът си за осми март. Много се чудех дали да си избера някоя от прекрасните кожени чанти или картина, но накрая реших, че ще е картина, която ще окача на стената в спалнята си и всяка сутрин, когато ставам ще виждам част от Куба, която ще ме развеселява.  А моят подарък, който си направих за мен си беше нов калъф за паспорта, на който още не мога да се нарадвам!

Във Варадеро има дори интернет, но не се въодушевявайте твърде много, защото на цял град се пада една стаичка с три компютъра, за които, в което и време да отидете чакат поне 15 човека. В крайна сметка да си провериш мейла и да съобщиш на света, че си жив и здрав си остава почти невъзможна мисия.

Вечер си имах две любими заведения, в които наистина си отпуснах душата и тялото. Calle 62, е заведение с жива кубинска музика, в което всяка вечер има различна група, но не е само музика, а и с други атракции като игри, мятане на ножове, мятане на огън или тикане на същите тези пръчки с огън в гащите на някого. Представлява отворен клуб, със само 2 стени, едната от които е барът, а другата сцената. Другите две страни са отворени към улицата, която пък се затваря за движение и се пълни с народ, който гледа и танцува. Имат и убийствено барбекю. За 2 кука ядох най-вкусното пилешко бутче и свинска пържола, които съм яла напоследък. Първата вечер там групата се казваше Рейна и бяха взривяващи! След една седмица в страната най-после чух истинска, бърза и страстна кубинска музика. Пощурях от кеф. Няма съмнение, в някой предишен живот съм живяла в Латинска Америка. Не знам добре нито езика, нито стъпките на танците, но като им чуя речта и най-вече музиката и ми кипва всичко.

Другият много известен бар се казва BEATLES, явно е че тук Бийтълс си ги обичат много! Намира се на 200 метра от Calle 62, и музиката му се чува в целият град. Нощем не е нужно да си цяла нощ в бара, можеш просто да си лежиш в леглото или още по-добре на плажа, да си гледаш пълнолунието, да си пийваш ром от бутилката и пак да слушаш хубава музика все едно си на средата на дансинга. Тук правеха и една от най-страхотните Пиня Колади, които съм пила. Приготвят я с пресен ананасов сок и прясно кокосово мляко, и няма нищо общо с онази гнусоч, която у нас продават за Пиня колада. А извън заведенията често се сервира в истински ананас. Но да се върна на Бийтълс, където бях силно впечатлена от музикантите. За дядото с хармониката и каубойската шапка и за готината мацка, която пееше от Адел до Ейми Уайнхаус, както и за още едно момче, абе за всички тях, които бяха адски добри бях убедена, че са чужденци, а те се оказаха само местни. Най бях поразена обаче от друг музикант, чието име така и не разбрах до края, но когото няма да забравя никога. Особено първото му появяване, когато изкочи отнякъде на сцената и ме отврати с вида си. Представляваше едно четиридесеткилограмово нещо, голо до кръста, с впито клинче надолу, с лице набраздено от белези прилични на шарка и прическа на фронтмена на Продиджи. Някакъв странен плазмодий, средно събирателно от чехълче, амеба и зелена еуглена заедно. Чак ми беше неприятно да го гледам, до момента в който запя.. Не знам откъде го извади този глас, от това хилаво тяло и тази уста, в която непрестанно имаше цигара, но просто ме втрещи! Пя песни на всички известни рок групи от последните 40 години и на два квадратни метра се държа като рок звезда с години прекарани на световни сцени. Всяка вечер правеше такова шоу, че ме накара да чакам появата му с нетърпение.  Дори започна да ми се вижда хубав, а когато на осми март вечерта запя една от любимите ми песни Dream on на Aerosmith и се обърна към жените пред него със “Sing with me, sing for the years, sing for the laughter, sing for the tears” с толкова топла усмивка, и кратък поклон кимна с едно такова преклонение, ме спечели завинаги!!

Шляехме се безцелно по улиците на старата Хавана и се чудехме как едно място може да бъде толкова аристoкратично и същевременно, толкова мизерно. Безмълвно се съгласихме, че няма да вземаме карта, а ще откриваме забележителностите сами или с питане, и в следване на този план прекосихме четири площада. Първи ни се изпречи Площадът на Kатедралата, известен с това, че катедралата Сан Кристобал е може би единствената в света, чиито кули са асиметрични. Вторият площад се нарича Площад на оръжията или на испански  Plaza de Armas. Тук бързам да отворя скоба и да кажа, че май в който и по-голям град с испаноговорящо население в Южна и Централна Америка да отидете ВИНАГИ има Площад на оръжията! Мисълта ми е, ако искате да си биете среща с някого, а не познавате града, то с този площад няма как да сбъркате! Площадчето бе изцяло осеяно със сергии с антикварна литература описваща живота и делото на Фидел, Че, Хосе Марти и други известни личности с важна роля в историята на страната. На третият площад, наречен Сан Франциско, тъкмо в този момент гостуваше изложбата с двуметровите  мечки United Buddy Bears, гостувала преди четири години и у нас. В нея около 140 страни са представени от мечка, изрисувана с характерни за страната мотиви. Целта на всички тези мечки застанали една до друга, разбира се, е да се пропагандира толерантност между народите и религиите. Освен на изложбата,  този площад е и постоянен адрес на “La conversacion” една от най-известните статуи от последните години.  Виждала съм стотици снимки на тази статуя да се подмятат из фейса, но поради някаква причина винаги съм мислила, че тя се намира в Щатите. Последният площад ми стана любим с лежерната си атмосфера. Казваше се Старият площад и на него имаше странна склуптура на момче яхнало петел и много добре реставрирани сгради наоколо. Поседнахме и хапнахме нещо като сладолед, който продаваха в кокосов орех, и забелязахме, че има много жени полицайки, които хич не си поплюваха, а току обискираха багажа на този и онзи съмнително изглеждащ местен младеж.  Другата приятна разходка, която си направихме бе по пешеходната част на Пасео дел Прадо, с (някога) красиви къщи от двете страни, и много картини разположени на стативи под сянката на дърветата. На повечето картини често присъстват двете най-известни заведения, които всеки гост на столицата задължително посещава, а имено Бодегита и Флоридита. Бодегита (Бодегита дел Медио) има претенции да е родното място на коктейла “мохито” и цялата е в надписи и подписи на знайни и незнайни посетители.  Сред тях са били и знаменитости като Неруда, Маркес, Нат Кинг Кол, Марлене Дитрих и естествено Хемингуей. Закъде без Хемингуей?! Стените са високи поне 5м, но са изписани от долу до горе. Направо да им се неначудиш на желанието на всичките тези “писатели” и на това как са го постигнали. Всеки минал е изразил себе си, като е надраскал по някоя глупост. Моят спътник се обърна към мен: “А ние ще напишем ли нещо?” и на мен ми стана толкова смешно, понеже в момента освен да си напишем имената, което ми се видя твърде тривиално, единственото за което се сетих беше онзи известен виц за българите в чужбина, в който единият казва на другият “Пиши к*р за “Левски” и да си ходим”! :)Флоридита пък е известна с дайкиритата си, или както се мъдри надписът с думите на Хемингуей:  My mojito in La Bodeguita, my daiquiri in El Floridita” В ляво от входа има статуя на самият Хемингуей, а зад нея негова снимка с Фидел. Къщата му в покрайниите на Хавана не успяхме да видим, но съм била в тази в Кий Уест и отдавна му завиждам. Чак не знам след толкова бохемски живот и риболов, кога е намирал време и да пише!

И при хотелите има два, за които не мога да не спомена.  Хавана Либре, един от най-големите и емблематичните хотели, където близо три месеца са били разквартировани Фидел и неговите революционери, за което свидетелстват десетки снимки по стените на първият етаж. Другият, естествено, е Хотел Национал, мястото където  са се събирали богатите и известните. Със своето привилегировано място в центъра на града, хотелът е разположен на малък хълм, само на няколко метра над Малекон и морето и предлага прекрасна гледка, докато пушиш пура или отпиваш от коктейла си в хубавата му градина. Други интересни и цветни места за посещение са къщата на Фустер, наричана още Fusterlandia, за която обаче разбрах твърде късно и Callejon de Hamel, алтернативно място за слушане на афро-латино ритми, което по вида и миризмата странно ми напомняше на Кристияния в Копенхаген или Метелкова в Любляна, за тези които ме разбраха.  Вече ни бяха предупредили за местни, дето те подмамват да отидеш с тях в някое заведение.  Тези хора дори си имат специално име, което  забравих, но ние в еуфорията си се подлъгахме по един, който ни увещаваше, че това е търсеният от нас бар, където след малко ще има концерт. Разминахме се само с един по-скъп коктейл и малко загубено време, обаче моят спътник беше бесен, и то с право. Разбирах го напълно, но се стараех да гледам по-философски на нещата, защото това си е абсолютна закономерност. Единственият начин да не те измамят е да не пътуваш, но и тогава не е сигурно. Доста народ е твърдо убеден, че никога не го мамят, но повярвайте при всяко едно пребиваване на чужда земя, все някъде със сигурност са ви метнали! Начините и похватите са като пъстра палитра, и няма как да бъдат отгатнати всичките, но докато никой не е пострадал физически, нещата са ок.

Много приятно ни стана, че всички знаят къде е България и произнасят името и съвършено точно. А в красивия, масивен дървен шкаф на хазайката, където лежаха захвърлени стари книги, намерих много чужди автори преведени на испански, и сред  тях лежеше и най-голямото откритие “Тайфуни с нежни имена” на Богомил Райнов. Лори видя как се зарадвах и ми я подари веднага, и понеже не съм я чела на български ще взема най-после да я прочета на испански!

Както повечето вече знаят, първото нещо, което прочетох за Куба, след като разбрах че ще ходим там, бе че в нашият квартал се намира единствената статуя на западен певец тук, тази на Джон Ленън, на която на всичко отгоре постоянно крадяли кръглите очила. Аз по принцип съм върл фен На Пол (и по време на, и след Бийтълс) но тази неправда с очилата ме ядоса и реших да му занеса нови. Проблемът, който надвисна бе, че горе долу от негово време насам, никой (Слава Богу!) не носи кръгли очила.  Наложи да обходя голям брой магазини в София, докато накрая ги намерих съвсем случайно в Джъмбо. Взех му и сини и розови за по-сигурно, което в крайна сметка се оказа напълно излишно, защото вече има назначена жена, чиято длъжност е да седи на съседната пейка и да му слага очилата, когато дойдат туристи да се снимат с него! Мдааа, и такава професия има, така се отварят нови позиции!

Quizás digas que soy un soñador, pero no soy el único.

От Джъмбо взехме и подаръци за деца сирачета, които живеят в Isla de la Juventud, малък кубински остров в карибско море. С тях се занимава професор, с когото се свързах чрез Каучсърфинг-а. Професорът беше на наша възраст и поразително приличаше на Че, от онази негова снимка известна в цял свят. Попитахме го има ли нещо, което можем да донесем, и той ни помоли да купим моливи и балони на децата, че много щели да им се зарадват. И така половината ни багаж на отиване се състоеше от торби с фулмастери, моливи, пастели, боички, блокчета за оцветяване и балони. За децата бяхме взели и около 1,5-2 кг бонбони,  а за самият професор зарядно с батерии, защото ни се оплака, че има фотоапарат, но не може да снима, понеже няма откъде да купува батерии за него. Бяха ми казали също, че макар всеки втори да пуши пура, запалки се намирали много трудно, затова за мъжете купихме дузина такива с българският трикольор. Жените пък се радвали най-много на грим и знаейки, че всяка от нас има куп гримове, които никога не ползва, бях събрала от приятелки цяла торба и за тях.

Отдавна ги съжалявах, защото отвсякъде чувах само, колко е бедна страната. Подаръците, обаче смятах да дадем само на професора (а по-късно и в една църква) защото от пътуванията си знам, че няма нищо по-лошо от това да даваш подаръци на деца на улицата. Това ги учи, че с просия, а по-късно с кражби и проституция, се живее много по-лесно отколкото с ходене на училище. Следващите ми думи ще възмутят много хора, които веднага ще ме апострофират, но малко след пристигането си тук осъзнах, че Куба въобще не е бедна!! И дори не я сравнявам със страни от Азия или Африка, където наистина има бедни, а веднага се сещам за поне 5 доста по-бедни страни в съседство. Сравнена с Хаити, Ямайка, Никарагуа или Хондурас си е направо добре, даже! Грамотността е 99 процента, а обучението напълно безплатно. Здравеопазването е също безплатно и е на много добро ниво. Толкова добро, че стотици чужденци идват тук да си правят прегледите и да се лекуват. Вярно е, че местните печелят около 25, максимум 30 кука на месец, но при положение че от тях общо за жилище, електричество и вода дават едва 4-5 и всичко друго им е безплатно, то те съвсем не са за оплакване. Всички са добре облечени, имат дом и работа. Дори повечето вече имат мобилни телефони, но за радост все още не вървят по улиците забили поглед само в тях.  Децата им пък имат детство и не играят с айподи и таблети, а просто си играят, спортуват, или учат музика и танци. Става ми мъчно като се сетя, че е една от страните с много развит детски секс туризъм, но властите се стараятда се борят с това и са приели много строги наказания за заловени нарушители. Старците им пък си прекарват времето в игра на табла и шах и досущ като при нас задължително има по няколко зяпачи, които да дават акъл.

Прави ми впечатление, че има голям брой фризьорски салони, а жените са с много добре поддържан маникюр, нещо на което явно се отдава голямо значение. Що се отнася до бръснарниците то не успях да разбера дали бръснарите тук са се наговорили да не си дават много зор или от правителството са спуснали снимка с единствената одобрена мъжка подстрижка, но почти всички мъже са с еднаква нелепа прическа: отгоре на темето щръкнала, къса коса на паничка, а надолу всичко обръснато. Иначе, според моето скромно мнение, това определено е страната, в която на жените се обръща най-голямо внимание! Бих добавила прекалено внимание! Мъжете, да са живи и здрави, не са особено привлекателни, затова пък са повече от нахални! Никак не се притесняват да дойдат да ти кажат колко те харесват, коя част точно ти харесват, и какво биха ти направили, ако им се отдаде възможност. Не ги притеснява и фактът, че ти самата се движиш с мъж, за когото те нямат представа дали ти е брат, колега, приятел или съпруг. Също не се стесняват и да минат да те огледат от всички страни и съвсем не се опитват да се прикриват, а си те гледат много открито и настоятелно. Изобщо явно тук дълбоко вярват, че ще обидят жената, ако не и обърнат нужното внимание като и подвикнат или изкоментират.

След жените най-важното в живота на кубинецът е бейзболът. Бейзболът за Куба е като футболът за повечето Европейски страни. Той е религия! Дори един от синовете на Фидел е лекар на националият отбор. Бейзболните запалянковци, се събират ежедневно по парковете, за да обсъждат разпалено развитието на спорта, но всичко това става с изричното знание и разрешение на правителството. Все пак докато се карат за бейзбол няма да вдигат революции…

Casa particular Sofia

След крайно дълъг, закъснял поради техническа неизправност полет и прекачване в Панама на косъм, пристигнахме към един през нощта. За голямо щастие нищо от съдържанието на багажа ни не липсваше, а докато чакахме багажа да се появи, се запознахме с Ана- кубинка, която живее в Словения и почти говори български, и тя ни разкри някои тънкости. Таксата на такситата от летището до града е твърда- 25 кука, но в обратна посока можете да се пазарите. Мисля от сега нататък в разказите си по-често да вмъквам цени, които си спомням, за да може, когато някои приятел реши да пътува да знае приблизително с каква сума да се подготви.

Решихме първата нощ да прекараме в хотел, за да не караме хората от къщата да стават след полунощ, за да ни посрещат, а и да имаме база за сравнение между хотелите и къщите давани под наем, които тук се наричат casa particular. Бяхме много приятно изненадани, защото хотел Kohly се оказа далеч по-хубав от предвещаваното от снимките и не стига това ами и имаше голям басейн и интернет! От вълнение спахме само четири часа, закусихме, и веднага скочихме в басейна,  да се възползваме от топлото слънце. После се поразходихме из квартала с намерението да поснимаме, но един полицай бързо ни предупреди че тук не се снима, и тъй като беше въоръжен, а ни беше първи ден в страната, решихме да го послушаме, но все пак щракнахме няколко кадъра.  Най-хубавото беше, че около нас почнаха вече да профучават големите американски коли от снимките, а на съседната улица беше паркирано едно истинско синьо съкровище от 50-те и лека по лека започна да ни става едно такова ..кубинско. Докато се обърнем и то станало време да се местим в къщата и ние с нетърпение се метнахме в таксито. По пътя за къщата спряхме в хотел Мелиа Кохиба, който уж бил мястото с най-добър обменен курс на валута по думи на други българи ходили там.  Долна лъжа, и там не дават бележки и си измислят курс, какъвто им падне. Тук е моментът да отбележа, че в Куба валутите са две, една за местни и една за туристи. Тази за местните се казва Moneda nacional, а за туристите Cuban convertible peso(кук). Един кук от туристическите се равнява на 25 монети от местните и на маалко по-малко от едно евро. Курсът на паунда е малко по-висок от на еврото, а този на долара е малко по-нисък, защото го облагат с допълнителен данък, но поне вече може да се сменя. До не отдавна, долари не са можели нито да се обменят, нито да се изнасят, а ако те хванат с такива директно отиваш в затвора. За да е пълна бъркотията цените в доста от местата са в техните песота или пък ти връщат рестото в техни, което е и най-честата измама тук.  Най-доброто място за смяна, което ние открихме е кадеката (така се наричат чейндж бюрата тук) на 23-та и Хота. Чудесно е, че в нашият квартал хоризонталните улици са именувани с номера: едно, две, три итн, а вертикалните с буквите от азбуката. Тази хрумка прави живота далеч по-лесен, като спестява излишно лутане и няма да е лошо да се пробва и у нас в по-малките градчета или поне някой квартали.

Най-после стигнахме до къщата, но хазайката ни посрещна с новината, че нямало вода от няколко дена. Помоли ни да отидем за една вечер да спим при снаха и, и ние с неохота приехме. Много бързо обаче ни мина, защото къщата на снахата, макар не чак толкова красива отвън се оказа много приятна вътре, и с просторна веранда и четири люлеещи се стола с изумителна дърворезба, и ние решихме да си останем там. Кварталът ни се казваше Ведадо и с ръка на сърце мога да заявя, че това е кварталът с най-красивите къщи, които някога съм виждала! Всеки ден си харесвах по поне пет, в които исках да се нанеса доживотно, а на следващият нови пет. Почти всички бяха в колониален стил и приличаха на посолства, музеи или на бивши такива. С красиви градини с пищна растителност, огромни веранди, с вискоки по 5-6 метра колони, също толкова огромна тераса над колоните и покрив, който в доста от случаите също служи за тераса. Съжалявам само, че нямам почти никакви хубави снимки от там, но в ума си ще ги помня вечно.

Отидохме да хапнем в малкото ресторантче отсреща и там се запознахме с няколко студенти, които бяха тук на обменни начала. Една бъдещата художничка за отрицателно време ни написа всичката по-важна информация, относно кое и как да се посети и от нас оставаше само да ги открием. Започнахме с любимците и- ресторант Косинеро и клуб Фабрика дел Арте, които не само бяха първи в списъка и, но и близо един до друг. Всъщност вече на място разбрахме, че те са част от една и съща фабрика, чийто комин по-късно се е превърнал в красив ресторант, а останалата част в културно сборище на  четири нива с различно предназначение.  Долу има бар, от който можеш да си вземеш напитка и да тръгнеш на обиколка по етажите, където се помещават 2-3 изложбени зали, зала с малка сцена за театрални постановки, тераса на която се пуши, и клубна част в която всяка вечер има музика наживо с различна група. Изцяло оправдава името си “Фабрика за изкуство“ и има за всекиго по нещо. И НЕ мога да не ги похваля, че в мохитото слагат повече ром отколкото леда, ментата, захарния сироп, лайма и содата взети заедно!

Fabrica del Arte

Следобеда се разходихме по Малекон, огромен крайбрежен булевард, който минава покрай няколко квартала.  Бях чела, че вечер било много романтично да се разхождаш по булевард Прадо, но за мен истинската романтика бе Малекон, с един от най-невероятните залези който съм виждала. Целта ни беше да видим най-големият им магазин в околността, където се оказа че има предимно много алкохол, прах за пране и консерви.  Ромът бе подмамващо евтин! Купихме си бутилка 7 годишен ром Мулата за едва 9 кука!! Пийнахме си с кеф, ама културно, без бели полета и тротоарни рани, и поради часовата разлика заспахме веднага. След като поспахме, към 2 през нощта с големи мъки се надигнах и отидохме на разходка. Оказа се, че макар времето през деня да е топло, вечер започва да духа слаб ветрец.  До нас на булевард  Президенте имаше голямо оживление, и може би, защото бе събота вечер, всички млади бяха навън. Купихме си сладолед и се смесихме с тълпата. Като стана дума за сладолед, бях чела, че тук имали един от най-хубавият сладолед в света, със същото качество като италианският. Продавал се в места наречени Coppelia, като една от тях дори събирала около 1000 човека. Ние или не улучихме точната Копелия, понеже  в тези дето ядохме, сладоледът беше меко казано ужасен, или който дръзва да го сравнява с италианския, никога не е ял такъв!

На първи март си подарихме мартеници, облякохме се като мартеници (поне аз) хапнахме по 1 тортия/омлет и тръгнахме към Хавана Виеха. Има обикновени таксита, а има и обикновени шофьори, които искат да изкарат някой кук, така че от туристът се иска само да излезе на улицата и на всяка задаваща се кола да маха с ръка надолу като посочва къде иска да спре автомобила. Ако е в твоята посока те взема, ако не, спираш следващата, и по-следващата, докато се разберете. Цената за близки разстояния е 1 кук, а за малко по-далечни 2 кука на човек и не се съгласявайте на повече! Има и много биситаксита (моторизирано колело), кокотаксита (подобно на биситаксито, но жълто, малко и обло) мотоциклети с кош, и разбира се старите грамадни коли, чиито шофьори винаги те молят да затваряш вратата много внимателно! Ако някога сте мечтали да се повозите на Шевролет, Буик или Додж, давайте смело!

Хавана Виеха-Старата Хавана е централен квартал, включен в списъка на Юнеско за световно наследство. Тук къщите са с множество арки, повечето много излющени, и не така високи и просторни, като във Ведадо, но дори под олющените фасади все още прозира едновремешната им красота. Ако човек не знае, че е комунистическа страна никога няма да го разбере по архитектурата, защото няма ни една сграда прилична на нашите от онзи период.

Таксито ни остави пред Капитиолио, който за жалост в момента бе в ремонт и не можеше да се види в пълната му красота.  Сградата е строена с идеята да прилича на Пантеона в Париж и е била най-високата и най-величествената в Куба (и не само) за времето си. До избухването на революцията е била седалище на правителството, сега там се помещава Академията на Науката и Техниката, а след като ремонтът бъде завършен, отново ще служи за сграда на Парламента. Другото интересно, което забелязахме по-късно е, че където и да се разхождаш из старата Хавана, все излизаш на уличка, която води към Капитолиото.

От страни на Капитолиото в началото на булевард  Прадо бяха паркирани най-прекрасните, лъскави лимузини във всевъзможни цветове, с които може да се обикаля града за 30 кука на час. Направо е невероятно как успяват да ги поддържат тези коли вече толкова години само с подръчни средства и много умение, и то при положение че всеки ден са в експлоатация, а резервни части липсват. Колите профучаващи край нас бяха в различна степен на запазеност, но всички бяха по-скоро произведения на изкуството, откокото средство за придвижване. Чувствах се като малко дете попаднало в скъп магазин. Те излизаха от всякъде и не знаехме накъде да гледаме първо. И с всичките тези ретро коли, които се разхождат между романтични сгради и тропическа растителност, точно както са се разхождали преди повече от половин век, през цялото време имах усещането, че сме на снимачната площадка на филм и някой ей сега ще ни извика да се махнем от там, защото сме влезли в кадър. Филм пълен с живот, носталгия и много истина!

Atlantis the Palm – хотелът се намира на края на Палм Джумейра, единият от трита изкуствени острова (другите два се наричат Палм Дейра и Земното кълбо) на територията, на които има изградени хотели, магазини и вили за живеене. Той е реплика на може би най-любимият ми хотел на Карибите, а имено Атлантис на Бахамите. До него може да се стигне с моно релсово влакче, което минава през стъблото на палмата. Ние обаче стигнахме с огромен, нов кадилак, който заедно с шофьора, ни беше отпуснат от мой приятел за няколко часа. Шофьорът, да е жив и здрав, си играеше ролята много добре!  Oстави ни точно пред главния вход и ни отвори вратата, все едно сме най-височайшите особи, които е возил напоследък, и така помогна да се намъкнем вътре без резервация или заплащане на вход. Хотелът, това е една морска  приказка! Най-забележителен несъмнено е огромният аквариум, вдъхновен от легендата за Атлантида. Не знам децата дали му се радваха, но аз не можех да се отлепя от стъклото и със сигурност се радвах повече от тях. Малки сини рибки, големи сребристи и сплескани, акули във всякакви размери и десетки скатове в разцветки, които не бях виждала досега. Разнообразието беше просто прелестно! Хванахме момента, когато един водолаз се опитваше да нахрани малките скатове, които иначе не можеха да се вредят. Това упражнение си беше доста трудно, защото големите така здраво го бяха затиснали горкият човек, че едва успявахме да го видим и то не толкова него, колкото бутилката му. Не ми се мърдаше никъде, исках само да си играя като чукам по стъклото и плаша рибките.

Така изглеждат скатовете отдолу- като малки призрачета :)

За съжаление нямаше време да ходим на водната пързалка, но видях, че е сходна с тази на Бахамите, която бе във формата на пирамида (Чичен Ица) като улеят е точно през средата и като се спуснеш падаш под басейн с акули, тоест в тунел, и около теб е стъкло, а зад него акулите. Освен за входа на аква парка можете да си купите билет за още 100 дирхама и за огромния океанариум The Lost Chambers, в който живеят над 65 000 морски обитатели. Но океанариума може да се наблюдава и от самите пързалки, като някои от тях, както казах, минават през него, разсичайки го на две. Другата голяма атракция тук е Делфинариума и възможността да плувате заедно с делфините в тяхната лагуна. Най-екстремното спускане се нарича The Leap of Faith или Скок на вярата, което е по почти отвесна плоскост от върха на пирамидата от 27,5м. височина и 61м. дължина, които се изминавали за около 7сек. На когото му стиска да пробва!

Много ми хареса и все пак не ме оставя едно чувство, а то е че в Бахамският Атлантис има истински живот и екзотика, и макар тук да се радвам на рибите като хипнотизирана, тукашния си остава копие и по-скоро напомня на нещо взето от едно място и плеснато на друго. Западната и източната част и на двата хотела е съединена от голям апартамент, наричан Bridge suite, който на Бахамите бе по-известен като апартаментът на Майкъл Джаксън, а тук като кралският.

Атлантис, Дубай

Атлантис, Насау

Вероятно и двата bridge suit-a са извънземни, но моя слабост си остават подводните апартаменти, връх в романтиката, чиято една стена е част от аквариума. Ако някой ден реша да се омъжвам и не мога да си позволя да отида в хотела, който съм си избрала (божествено място с безумни цени) ще взема да дойда в един от тези апартаменти. Което ми напомня да вмъкна един полезен съвет, а имено как и по-скоро кога един простосмъртен може да си позволи да отседне в някой от тези хотели. В Дубай това време е Рамаданът. Той трае по един месец и се измества всяка година, като тази година ще почне на 18 юни. Вярно че времето ще е непоносимо горещо и през деня повечето магазини и ресторанти може да са затворени, но когато си в голям хотел това не се усеща.  Навсякъде е климатизирано и човек може да прави всичко без да излиза: да пазарува, да плува, да се храни, да му направят масаж или прическа и да се радва на редица други благинки. Преди по време на Рамадан цените падаха до ¼ от обикновената цена и с моят приятел се бяхме възползвали максимално, като спахме в 3 невероятни места. Тогава имахме и номер, който редовно прилагахме. Настанявахме се в избрания хотел и се оглеждахме,  да се запознаем с някой българин работещ там, и уж тайно (като на сънародник) му споделяхме, че всъщност сме изпратени от Бурж да инспектираме как се справя конкуренцията. До 30 минути към стаята ни се стичаха всякакви подаръци, лакомства, кошници с плодове и напитки, и някой от маркетинга идваше да ни разходи, като накрая обикновено ни даваха и още 10% отстъпка от цената :) Славни моменти бяха тези!

След Атлантис разгледахме и Ал Касър, друг прекрасен хотел в арабски стил, а после се отправихме към плажа, понеже времето беше идеално. Отново бяхме пред Бурж и си спомних нещо, което бях забравила. Гледан от задната страна, тази която е към водата поради разположението на ресторанта, хотелът има формата на кръст и тогава, а вероятно и сега, бе абсолютно забранено да се разпространяват снимки или картички с тази гледка. Поснимахме се и после шофьорът ни остави в Emirates Mall. Този мол  е бил най-големият преди да посторят Дубай мол, и е известен най-вече със ски пистата си, която функционира цяла година и където твърдят, че се поддържала постоянна температура от -4 градуса. Запасихме се с по един огромен мексикански бургер, който мислехме че никога няма да изядем, а погълнахме  за орицателно време (май вече много ми се е ядяло мексиканско) и извървяхме целия мол по широчина, за да достигнем до входа на метростанцията. Метрото е построено за рекордно кратко време и има супер футуристичен вид. Разделено е на червена и зелена зона. Червената е с 29 (поне преди година беше) метростанции, а по зелената има други 20. Всичко е напълно автоматизирано и се движи в новата част на Дубай, като това че е на(д)земно ти дава възможност и за панорамна прохладна разходка. Нормалната гледка от него е голям, лъскав булевард с множество високи сгради и зад него пясък и празно място до съседната улица или сграда. Направи ми впечатление, че в метрото е много чисто и дългите опашки се движат бързо. Цените на билетите са според това, колко спирки се каниш да пропътуваш. Местната валута се нарича дирхам, което е около 3.5 долара, но мисля че на повечето места спокойно можеше да плащаш и с долари, а живеещите там почти никога не използват кеш. Това ще ми е първото возене на метрото. Преди се придвижвах само с таксита, които бяха 2 вида, официални-доста скъпи и неофиициални карани от пакистанци, с които можеш да се пазариш. Цената им бе доста по-добра, но това пък бе за сметка на миризмата в колата, от която обикновено те засмъдяваха очите. На работа ходехме с микробусче на компанията, което навръщане често бе преследвано от кола с араби, които са те зърнали случайно на прозореца на микробуса и са решили, че ти си жената на живота им или поне че непремено трябва да се запознаете. Тогава не бе прилично да дойдат и да те заговорят направо и затова след 20 минутна гонка с колата, когато най-после те настигнеха само идваха и ти тикваха визитката си и оставяха на теб да им се обадиш. Същото се повтаряше и ако те видят в някой мол или бар, но ще съм безкрайно изненадана, ако някой някога е получил обратно позвъняване при този тип “ухажване”.

Шофирането в момента ми изглежда в пъти по-добре или поне по-близо до това, към което ние сме привикнали. Преди имаше само 2 вида каране: арабски тип и индийски тип. Арабите караха бясно скъпите си спортни коли, а индийците(и пакистанците) караха своите миризливки много бавно, прегърнали волана, озъртайки се на всички посоки и не дай си Боже някой им бибитнеше отнякъде, пускаха волана и подскачаха до тавана. А шепата, пристигнали от някъде, нормални водачи се опитваха ловко да се промъкнат неударени между много бързото и адски бавното шофиране на първите две групи. Сега има повече хора, но и метрото е облекчило много трафика. Едно време придвижването ставаше само с кола и то бе от едно затворено пространство до друго, освен ако не отиваш на плажа, разбира се. Ако те видеха да вървиш пеша на улицата веднага мислеха, че има нещо гнило. Единственото място до което се разхождах беше голям супермаркет на 300м от там където спях, и за тези 600м отиване и връщане цивилната полиция ме спираше поне 3 пъти да ми провери документите. В началото много се притеснявах като ме спряха, но после взе страшно да ми писва и караниците ми с полицията се превърнаха в най-редовно практикуваният спорт. Положението бе стигнало дотам, че след като се прибрах в България и някоя полицейска кола ме настигнеше и подминеше си виках: Ей кви са готини нашите полицай! :)  Парадоксалното беше, че от друга страна, заради същата тази цивилна полиция, която беше навсякъде, тук се чувствах изключително защитена. В Дубай, ако си жена и се развикаш, след като някой те е закачил, след броени минути същият този някой ще бъде спукан от бой в участъка преди изобщо да са го питали, какво точно се е случило.  Туристите трябва да знаят, че в страната се спазват порядките и от всички нейни граждани, включително туристи пребиваващи на територията и. Закона в такива случаи е строг и не оправдава туристите, нито ги извинява, че не познават същите тези правила и закони. Съветът ми е: не се търкаляйте пиян по улицата, не се опитвайте да задигнете нещо и не се закачайте с жени и камили!

Dubai Marina

Първата малка, но с изключителна важност стъпка, която предприехме с Петя при кацането на летището, бе да минем през Duty Free-то да се запасим с уиски, за да не останем без наздравици тъкмо, когато ставам на 34. Не съм сигурна какво е положението сега, но човек трябва да е подсигурен! Преди, за да си купиш алкохол за вкъщи, бе необходимо да имаш много висок доход, с който да си осигуриш разрешително, и дори с него количеството за месец беше силно ограничено. Не че не успявахме да си набавим, но беше доста рисковано, което придаваше още по-голямо очарование на “Старият монах” – прекрасният ром, който ни доставяха тайно. Ама много беше изобретателен нашият доставчик, признала го бях!. Все се мъчехме да познаем как ще си получим пиенето, но той веднъж не се повтори. Първият път алкохолът ни пристигна скрит в дрехи върнати от химическото (които не бяха наши), друг път като доставка от KFC в кутия с двойно дъно, трети път в бутилка от сок заедно с кора яйца и 2 броя манго, но най ме смая, като го получих от куриер, под формата на пакет от пощата с подател, получател и всички необходими печати. Човекът бе пълен с идеи и ми беше много мъчно за него като го хванаха. По-мъчно можеше да ми стане само, ако беше издал списъка с клиентите си!

И докато се реех в спомени Мими и Роми пристигнаха и ни откараха вкъщи. Мими е голяма чаровница, с която се познаваме от София, а Роми, приятелят и (вече съпруг), харесвам от пръв поглед, и бяхме страшно доволни, че ни поканиха да отседнем при тях. Ще спим в Дубай Марина – яхтеното пристанище на Дубай. Огромен проект, който когато последно бях тук бе само една наистина грамадна дупка, а сега е комплекс от небостъргачи, магазини и заведения, между които са спрени стотици лъскави яхти, и е едно от любимите места за разходка на туристи и местни. Той е като глътка свеж въздух, нещо от което имах нужда, когато живеех там. Оказа се, че притесненията ни, че няма да имаме с какво да си кажем наздраве са били абсолютно неоснователни. Роми ни зарадва с гледката на цяла щайга пълни бутилки и така в полунощ се почна вдигането на тостове, и опустошаването на луканките, които им носихме от България.

24.01 Първа сутрин в Дубай, а аз официално съм на 34! Почти не мигнах и светът ми е крив! Мислех си за предишният път, когато празнувах рожденият си ден тук. Човек наистина трябва да внимава какво си пожелава, че често вселената чува само част от желанието! Посрещнах го в най-скъпият хотел в света, а никога не съм се чувствала по-самотна и по-нещастна!  Добре че е време за закуска, по това познавам, че е уикенд или съм на почивка. В работни дни никога не успявам да закуся, и затова винаги когато го правя знам, че денят ми ще е по-различен от другите. Тя ми е индикатор, че следват хубави случки. Млякото и кафето на голямата тераса гарнирани с топъл въздух и страхотна гледка успяха да събудят заспалото ми същество. Чудесна новина, одисеята ни ще започне в Miracle gardens. Градините се намират малко насред нищото, и до тях се ходи само с кола, но си заслужава да се видят. Повече от 45 милиона цветя аранжирани по артистичен начин, интересен дизайн и страхотни форми. Това което ми прави впечатление е, че цветята са от най-простите, предимно петуния, тагетис, циния и мушкато и реално нищо (освен самите ние) не ни пречи да имаме такива градини в България. За любителите на цветя и цветове, като нас, екстравагантният вид на това място е чудесен фон за снимки и ние се развихрихме!  А най-хубавата изненада бе, когато след известно обикаляне, в дъното на една алея стигнахме до огромен надпис от цветя Happy Birthday, и то тъкмо в правилиния ден. Приех го като добър знак! И за да е пълен кефа след него минахме по пътека покрита с разноцветни чадъри, от тези които много обичам. На тази пътека можехме да си прекараме още дълго време.

Happy Birthday! :)

Miracle gardens

:)

На следващият ден след като посетихме Бурж се отправихме към центъра на града. Нямам търпение да го видя, защото едно време център нямаше. Всичко, което сега наричат “център”  е построетно след като известен британски журналист е описал в статията си, че Дубай е прекрасен, но няма център, няма сърце и душа. Само мога да си представя как се е жегнал шейхът и колко архитекти е впрегнал на работа, до го измислят и постороят този център в най-кратки срокове. Дубай определено имаше нужда от сърце, да затупти и да го оживи.

Сам ни остави пред Burj Khalifa – най-високата сграда в света. Билетите за нея е хубаво да се купят предварително онлайн, защото желаещите да се качат до горе са стотици. Ние с Петя не горяхме от кой знае какво желание да се блъскаме с тълпите, и така и не се качихме, но предполагам че най- добрият момент да се направи това е малко преди залез, за да се насладите на целият град в краката си, и на светло и по тъмно. Прехвърлихме се в Dubai Mall– най-големият мол в света. Тук моловете са винаги претъпкани, но тъй като в момента течеше Dubai Shopping Festival, който трае по цял месец (по традиция обикновено януари) сега вече беше съвсем претъпкан. След Бурж и след спора, който водихме със Сам наобед изобщо не ми беше до магазини, но искрено се зарадвах да видя огромния аквариум, под формата на тунел, и каскадата с красиви човешки фигури, които сякаш се гмуркат към нас. Това, от което се вълнувахме и очаквахме с нетърпение беше да видим пеещите фонтани. Фонтаните  са правени по модел на тези пред Белажио във Вегас, но много по-големи и с по-голям репертоар. Представленията започват в 18ч. и траят по 5 минути на всеки половин час. Могат да се наблюдават от площада пред тях или от Адрес хотел, в съседство, но Сам ни беше издал най-доброто място за гледане и не беше сбъркал, затова ще побързам да го споделят с вас. И така, качвате се на последния етаж и намирате огромна книжарница с печатни издания от цял свят, прекосявате цялата книжарница и стигате до края и, където има малък бар на терасата, с всичко на всичко 10 маси. От тази тераса  обаче можете да обгърнете цялата гледка и да се порадвате на това, как струите вода пеят и танцуват под звуците на световно известни парчета. Всяко шоу е на фона на различна музика, арабска, африканска, класическа, съвременни хитове, но което и да видите, повярвайте няма да го забравите! Много точна инженерна мисъл и изпълнение, и полу-невъзможни извивки на водата синхронизирани със светлини. Много е атрактивно! Защо я нямаше тази красота едно време?!

Смятам че е излишно да споменавам, че Фонтаните са най-вискотите в света, също както Dubai Mall  е най-големият мол, а Burj Khalifa e най-висoкото здание. Тук представката “най“ се радва на голяма почит и малко комплексарски обичат да са “най“ във всичко. След като изгледахме 2 представления хукнахме към паркинга, където ни чакаха Мими и Роми, и тръгнахнме към старата част на Дубай- Dubai creek, която някак остава в сянка на новата и не е толкова интересна на масовите туристи. Там протокът дели Дубай на две части: Бур Дубай, където едно време живеех аз и Дейра. Тук тези, които имат време могат да се насладят на панорамата, като прекосят протока в една от типичните местни лодки наречени “абра“. Абра е нещо като евтино, водно такси на което е особено магнетичо да се повозите по залез, когато слънчевите лъчи се отразяват в стъклените сгради по брега на Дейра. След залез има и друга атракция, разходка с корабче Arabian Dhow Cruise по канала, която включва музика и хапване. Или както направихме ние може да седнете в хубав ресторант на брега и да гледате светлините от минаващите корабчета. И като говорим за светлини, причината да дойдем тук беше всъщност голямата заря, която се очакваше точно тази вечер. Тъкмо си хапвахме добре, пийвахме фрешове, кой от кой по-хубав и се надпреварвахме кой ще разкаже по-мръсна история и ще засрами повече един от техните приятели, присъединил се по-късно, и вече почти се бяхме отказали от надеждата, че заря все пак ще има, и ето че се чуха първите пукоти.Беше приказно! Съвсем не беше най-грандиозната, нито най-дългата или най-скъпата заря, която съм виждала, но пък беше една от най-хубавите и сложи идеалният край на един прекрасен ден.

Дубай е слабото ми място, моята Ахилесова пета! Тук живях малко повече от година и с него имаме история. Сега това време ми изглежда толкова далечно и мъгливо като да е било в друг живот.

Последните дни не бяха от най-хубавите и явно в твърдението за Сатурновата дупка около рождения ден, може да се окаже че има известна доза истина. Казват, че този период е критичен за взаимоотношенията на човек с околните, както и за взимането на решения относно собственото му бъдеще и всички дейности свързани с негo. Днес е едно от онези изключения, когато въобще, ама въобще не ми се тръгваше! Всъщност, ако не беше обещанието ми към Петя сигурно щях да си измислям оправдания до безкрай и нямаше да отида в Дубай още с години. На всички познати, това че ще празнувам в Дубай им се виждаше вълнуващо, и се радваха за мен, а на мен през целият петчасов полет ми се виждаше като огромна грешка, и се опитвах да си изтъквам светлите страни на това пътуване: ще отида на сафари, ще видя близки приятели, пеещите фонтани, Атлантис итн. Най-после кацнахме на новото летище Ал Мактум, което е доста далеч от града. Аз лично съм доволна, че сме на това летище, защото на другото веднъж вече съм арестувана в подозрения за тероризъм (дълга история, с която някой ден също ще ви разсмея), а тук очевидно не им изглеждаме подозрителни, и ни пуснаха за секунди, като дори не ни подложиха на задължителните проверки. Визите ги бяхме взели от България, а добрата новина е, че към днешна дата визи за българи не са нужни.

Ден и половина по-късно вече минавах по моста, който свързва Бурж Ал Араб със сушата и си мислех как само на място, където човек е загубил нещо от себе си, може да си го върне. Бурж -това за мен е Дубай! Тук изживях едни от най-хубавите си моменти и получих безброй звучни шамари. Тук научих много за хората и загубих част от невинността и наивността си. Обожавах го в началото и го ненавиждах, когато си тръгвах! Беше ми опротивял дотолкова, че когато посетих Дубай отново, година по-късно, цяла седмица дори не погледнах в тази посока, въпреки че вилата ни беше в съседство. Oчаквах сега като го видя, отново да усетя онова задушаване в гърдите или в най-добрият случай, да запазя равнодушие, но съвсем не стана така. Стори ми се много по-малък отколкото го помня. Със Сам и Петя спряхме отпред и направо ми се сви сърцето, като видях фоаето препълнено със зле облечени, блуждаещи наоколо китайци със смешни шапки, и ранички на гърба. Настроението ми някак се раздвои. Хем тържествувах защото го мразя, хем ми беше жал за него, като си спомних, колко величествен беше преди, и колко елегантни бяха гостите, които идваха тогава. Прииска ми се да извикам: “Ей, махайте ми се от хотелчето” и да ги разпъдя. Необяснимо е..явно има нещо мазохистично във връзката ни. Мразя го, но повече мразя, когато някой друг го цапа и обижда или пък твърди, че не е нищо особено. Не само, че не е “нищо особено”, ами е много специален!

Влязохме през въртящата се врата и още с първите стъпки усетих познатият мирис. Бакхур, ето как се казваше тази миризма, чието име вече дни наред се мъчех да си спомня. Точно така, бакхур, и заедно с второто вдишване на бакхура обратно нахлуха и всички спомени и ревнах на мига. Toва място съм го обичала и презирала толкова силно, че се чудя как изобщо можaх да си помисля, че ще остана безразлична към него. През сълзи успях да различа, че лобито си е същото: килимът в червено и жълто, отляво рецепцията, отдясно консиажа, а по средата любовният диван във формата на буквата S. Няма ги само омразните, тежки пепелници, защото вече не се пуши вътре. Сякаш никога не съм си тръгвала! Спомням си в какъв екстаз изпаднахме с Рос (другият българин с когото ни назначиха заедно), когато на четвъртият ден от пристигането ни, за пръв път без да ни предупредят от един тъмен коридор ни въведоха в лобито. Гледахме го, държахме се за ръце, подскачахме и се прегръщахме като не можехме да повярваме, че ще работим на такова вълшебно място! Как в същото това лоби, седмица по-късно Рос ме запозна с Шариф, с когото щях да имам връзка през следващата една година. Как пак тук, Шариф щеше да ми обясни защо на дългият S-oбразен диван в центъра, му викат любовен диван. Как ме сложи да седна от едната страна, а той седна с гръб от другата и с много сериозен тон ми обясни, че се казва така защото мъжете и жените тайно си хвърляли влюбени погледи през рамо точно като нас. Аз възкликнах:  “Нещо си се объркал! Ние не се гледаме влюбено”, а той ми се усмихна дяволито: “Още не, но скоро”… и беше прав!

Гледката отгоре надолу. Виждат се двата “любовни дивана” един под друг, във фоаето и на първият етаж

Първият етаж и каскадният фонтан

Ако бях сама сигурно дълго щях да си порева, но знаех, че другите двама, особено
Сам, ще ме подиграват с години, защото не са ме виждали в такава
светлина  и се опитах да се стегна. Качихме се на СПА етажа, минахме покрай рецепцията в тъмно червено и зелено, която винаги ми е била любима и отидохме към амфитеатъра. Всичко ми беше като насън.

Асансьорите

СПА Рецепцията

Пътят към амфитеатъра

Забелязах, че по етажите на мястото, което работех аз навремето сега има само мъже. Тогава всеки етаж си имаше рецепция и всеки от нас имаше зачислен иконом, камериери итн, които да му помагат в грижата само за гостите на неговият етаж. Ако трябва да бъда напълно честна хотелът през деня приличаше повече на музей, тъй като всеки кацнал в емирството искаше да види какво значи седемзвезден лукс и пристигаше направо тук. Вечер бе място за питиета в Ал Мунтаха, ресторантът на върха с прекрасна гледка към целият град по залез, или на скъпи вечери в Ал Махара, подводният ресторант, до който се стигаше с асансьор, за който доста народ наистина вярваше, че е подводница. В по-късната част от вечерта хотелът, обаче функционираше като публичен дом, защото само тук проституцията беше официално разрешена, което автоматично го правеше любимо място на мъжете от целият залив, и най-вече на загорелите и платежоспособните. Понякога се случваше така че нощните”дами” знаеха за пристигането на някой гост, както и номера на апартамента му, преди името му да се е появило в системата и ние изобщо да бяхме уведомени, че той ще отседне при нас. Убедена съм че PR-a ни беше и сутеньор, като същите подозрения имах и за 1-2 от другите меиниджъри. Отначало въпросните дами и цялата пошлост ме дразнеха много, в последствие обаче с икономът, с когото работех най-често, решихме да ги използваме като лек срещу скуката в дългите нощни смени. Обикновено ги лъжехме че: “Принцът ще ви приеме една по една, но трябва да се подредите и да влизате по красота” и се превивахме от смях, докато гледаме караниците, често гарнирани с блъскане и скубане. Друг път, когато бяхме на кеф, само ги карахме отново да се подмият в тоалетната на етажа, защото принцът много държи на хигиената, или да си изтрият грима, понеже той е алергичен! :)  От тук, както предполагате, се изредиха всички възможни принцове, шейхове, министри, актьори и спортисти, за които може да се сетите. Това което ми направи най-силно впеатление бе, че дори шейховете, не бяха така разточителени като руските мафиоти. Руснаците бяха на съвсем друго ниво, стояха по 40 дена в кралският апартамент или идваха с бодигардовете си, техни точни копия и никой никога не знаеше кой е истинският и кой бодигардът. Въпреки високите цени обаче, самият хотел бе отворен главно за престиж, за “лице” на Дубай, място за бизнес срещи и развлечение на правителствените гости, а не за печалба. В края на годината, когато излязоха отчетите се оказа, че сме съвсем малко на плюс, заради безкрайните разходи и безплатни подаръци, или това че гостите на шейха не плащаха нищо, освен алкохола и услугите на дамите, на чиято компания се радваха. Всъщност ние им надписвахме пиенето, а те ни задигаха предмети от апартаментите и ресторантите. Голямо надлъгване се надлъгвахме ежедневно! А иначе гледките, на които съм станала свидетел в този хотел, трудно ще ми е да ги опиша, а и ще влязат в друга графа разкази..

Слязохме долу до рецепцията да помолим да ни отворят един апартамент. Това за външни посетители не се прави никога, но аз им обясних че съм бивша колежка и много искам да си припомня какво е било, и момичетата бяха много отзивчиви. Бях любопитна дали има промени, а и не исках Петето да си тръгне без да е видяла поне един интериор. Разлики почти нямаше, почувствах се все едно отново съм на работа. Спомних си с умиление как през първият ми месец на обучение ме мъкнеха из различните кабинети, показваха ми системата, водеха ме в счетоводството и постоянно ме питаха разбра ли, а аз кимах “разбира се” а истината беше, че нямах и идея за какво ми говорят, и какви са тия животни “preauthorization” , “completion” и “miscellaneous”, но нямаше как да си призная, че това ми е първата работа. Когато си подадох документите бях студентка втори курс, нямах опит, нямах cv, даже не знаех как се пише cv, всъщност до този момент единственото, което бях правила, за да изкарам някой лев беше да продавам плодове и вестници. Първоначално не разбирах нищо и си виках: О Боже, не тряваше да лъжа, че съм работила в хотел! Много скоро обаче наваксах и ми стана ясно, че и другите симулират къде успешно, къде не съвсем. През първият месец бях развеждала толкова много групи тук, че и сега можех да поема следващата, понеже и до днес помня фактите за хотела и мога да ги изрецитирам дори да ме питаш насън. И така: Бурж е построен на изкуствен остров намиращ се на 280м от сушата, висок е 321м, предното платно е от фибростъкло, тук няма само една рецепция, а такава има на всеки етаж, в хотелът няма стаи, а има само апартаменти, всеки от които е на два етажа. Фонтанът, който виждате на първият етаж избухва със струя висока почти до четвъртият етаж / до края на позлатените колони итн итн… Реших че е дошъл моментът да направя снимки, имам много малко от едно време, повечето ги бях изтрила умишлено, а сега наистина искам да имам, защото добра или лоша това си е част от миналото ми и е крайно време да я приема!

Детската спалня в двустаен апартамент

Всекидневната в ъглов апартамент

Аз и Рос на първият ни работен ден

С Шариф в нашият апартамент. Аз съм облечена с абаята, която си купих за спомен :)