Natalia in Adventure

Тези от вас, които са гледали “Арго“, филмът обрал миналогодишните Оскар-и, вече знаят за най-важното събитие случило се в Иран за последните десетилетия, а може би и столетия – Иранската революция от 1979 г., наричана още Ислямска революция. Според моята приятелка тогавашният владетел, шах Мохамед Реза е бил мъж с много модерни възгледи, но политическата партия, която е на власт в момента съумяла да убеди народа и най-вече интелигенцията, че за да бъде Иран истински модерна държава е необходимо тя да стане република, и да се сложи край на монархията. Изглежда че част от хората са участвали в тази революция подведени от обещанията за по-хубаво бъдеще, а друга защото наистина са били против модерният свят към, който се е стремял шахът. Повечето от младите на наша възраст, днес укоряват родителите си за това решение, но има и мнозина, които са им благодарни. Така или иначе факт е, че след това събитие от една светска държава, днес Иран е държава, в която религията играе главната роля в политическият и икономически живот и вместо обещаният прогрес, то ги е дръпнало години назад.

След това задължителено и мрачно встъпление, обаче обезателно държа да отбележа, че обикновените иранци, тези които срещнахме ние, са едни Изключително добри, любезни и гостоприемни хора, които посрещат гостите си с искрена радост и уважение, защото Аллах им ги е изпратил. И досега са ме посрещали радушно, но никога не съм чувала толкова пъти “Добре дошли“, колкото пъти чух “Welcome to Iran” за тези 2 седмици, и когато са ни питали откъде сме, при отговорът “От Булгаристан“ никой не е изпадал чак в такава възхита и радост, както тези мили хора!

Този път героите бяхме четирима! Много стегната, весела и музикално-танцувална групичка! В началото все се заричахме, че ще сме тихи и няма да се набиваме на очи или още казано: will keep very low profile, ама нещо не ни се отдаде! Измислихме си даже и партизански имена, в унисон с мястото: Ахмад, Мохаммад, Шехеразада и Лейла. Тези имена много не ги използвахме, освен помежду си, но тук е момента да се оплача как Ахмад и Мохаммад, поради естеството на облеклото ни, нежно, но без капка съчувствие, обикновено се обръщаха към Лейла и Шехеразада с “ Чаршаф 1“ и “Чаршаф 2“.

Ахмад освен това, твърдо решен, че няма да се излагаме като туристи и солидно подготвен с карти, Lonely Planet и половин речник с думи на фарси, реши да просвети и нас невежите в най-важните думи и изрази: 1) Да- бале, 2) Не- наа, 3) Благодаря – Хейли мамнун, 4) Ранен съм – ??!!?!? Бурен смях и недоумение! Защо по дяволите ни учиш на “ранен съм“?! Това отказваме да го учим! Не сме били толкова път да се раняваме!!

Пътешествието ни започна с дълъг и забавен преход от София до Турция, продължи със задължителното преяждане в Истанбул, после полет, чакане за виза, и завърши с бурно пазарене с таксиджиите на летището в Техеран.

Първата изненада ни я поднесе точно “бакшишът“, който ни вози от летището до града, като ни почерпи със сладки и мандаринки, и ни пусна да гледаме клипове на полуголата Шакира (скандално)!! Терминалът се оказа на поне 40-50 мин от града, а превозът до там струваше огромната сума от 15 долара, които както се оказа в последствие даже са били много.

И така ето ни в Техеран, най-многолюдният, но далеч не най-интересният град в Иран. Тук изкарахме по няколко часа в първият и последният ден от престоя си, и това което ни порази бе разликата между северната част на града и всичките му други части, която беше като да речем между Драгалевци и Надежда 1,2,3.. И тук си имат планина до самият град, но Алборз е два пъти по-висока от нашата Витоша. Създава драматичен фон на града, чудесно място за разходки е и гледката надолу е страхотна! Има даже и бънджи скокове!

Поспахме 2 часа на пода в нашият първи Ирански приятел и се отправихме с метрото към … и ние не бяхме много сигурни къде. Бяхме чули, че за да си вземеш сим карта трябва да оставиш пръстов отпечатък, на нас обаче не ни се наложи понеже имахме такава, любезно заета от Ицо и Иво, две невероятни момчета, които бяха тук малко преди нас и обиколиха цял Иран с колата си. Имаше идея да вземем и втора карта, но всекидневните ни опити така и не бяха увенчани с успех и след като преполовихме пътя, вече сами си се смеехме на жалките опити.

За обикновеният турист от най-голямо значение е да знае, че в никакъв случай не бива да прави снимки на полицейски участъци, военни сгради, и банки. Последното е почти невъзможно, понеже банките са на вски 100м.

Оказа се, че имат 2 вида пари или по-точно един вид, но за да не е твърде лесно цените ти ги цитират в другият. И за да не ви обърквам съвсем: един долар е около 30 000 рияла или 3 000 тумана. Обменихме по 100 долара и о, чудо, най-после джобовете ни да преливат от пари!! И така, почувствали се богати се отправихме към най-близкото кафене, където заслужено се наградихме с капучино и мелбички.

От забележителностите успяхме да видим музеят за модерно изкуство и тъкмо до него Американското посолство. Музеят бе приятен и пълен с хубави снимки, а посолството, както можеше и да се очаква, изрисувано с анти-американска пропаганда. Тогава ми се видя съвсем нормално, в последствие обаче се замислих как никой от познатите ни не каза и една лоша дума нито за САЩ, нито за някоя от другите страни от ООН, с които наскоро сключиха 6 месечно споразумение за ограничаването на Иранската ядрена програма, нито дори за Израел, които се канеше да ги напада. Единственото, което видимо ги огорчаваше бе фактът, че имиджът на Иран за околният свят е несправедливо негативен.

Транспортът е невероятно евтин! За цялото пътуване из вътрешността на страната изминахме около 3600км като повечето от тях с такси!! Хубавото на такситата, поне на тези в градовете, е че могат да се хващат отвсякъде и споделят с другите пътници, които вече пътуват в него! Иначе трафикът е безумен, без всякаква логика и мисъл, и вече зае почетното второ място в личната ми класация за ужасно каране, преди Кайро и след Неапол! Пътуването ни до ж.п гарата беше огромно приключение, като трите чувала с картофи на задната седалка по едно време решихме да си затворим очите да не виждаме, кой откъде се старае да ни блъсне и само чувахме писъците, и възклицанията на нашият спътник, на когото се падна злата участ да е отпред до шофьора! Моторите се карат без каквито и да е каски или костюми, и никакво предпазване, но пък иначе всички имат ръкавички на ръчките да не им изстиват ръцете на каращите Най-лошото е, че много от участниците в движението карат без светлини, и след като видяхме трафика мога да кажа само едно огромно ЕВАЛА на Ицо и Иво (двете момчета , помогнали в решението ми да направя това пътуване с информация, мотивация, и благословия, които както вече казах бяха обиколили Иран преди нас със собствента си кола!) за куража, умението и авантюризма!

Влакът е стархотен! Бях притеснена дали билетите ни са истински, тъй като ми бяха обяснили че нищо не можеш да платиш с кредитна карта там, а аз ги бях купила от някакъв сайт още преди да заминем, но всичко се оказа точно както го бяха обяснили в сайта и дори по-добре.

Пропътувахме 900 км за едва 11 часа, в частно спално купе, в което ни сервираха дори вода, кафе, чай, бисквитки и вечеря по желание. За вечерята не ми се говори – с моят арабски и с фарсито на Серж така успяхме да объркаме кондуктора, че в крайна сметка ядохме не точно това, което искахме да поръчаме, ама така ще е … поне в началото.