7 юли 2012
Бира, ракия, кафе, ракия, вино (плескавица) ракия и …Скопие мина като магия!!! ;-))) Тръгвам за Косово.
8 юли 2012
Стопът до Прищина беше идеален! Спря един Косовар с ново БМВ Х6 и човека се извини, че ще ни вземе, но не говорел чужди езици освен Български :))))) Доживях и този “чужд” език да ми помогне най-после :))))
10 юли 2012
Пътят от Прищина до Подгорица беше адски дълъг и изморителен!! 9 часа и смяна на 3 автобуса, но си заслужаваше дори и само за това да открия, че кавалерството не е умряло!! Марко, домакинът ми там беше абсолютно страхотен!! Посрещна ме с колата, сготви ми, даде ми да спя в чисто новата му спалня (а той се мъчи на дивана и хола) и тъй като пристигнах много късно предложи да остана още един ден у тях, като си оставя тежката раница при него и обиколя на стоп Будва и Котор без багаж!! Семейството му също беше много готино и много ме глезиха. Couchsurfing rules!!! 
ЧЕРНА ГОРА – новата ми голяма любов!!!!! Вчерашният ден бе един от най-хубавите които съм имала… Обиколих около 1/4 от държавата на стоп. Тук където и да вдигнеш ръка хората спират веднага и те качват дори и да е за 500 метра.
Говоря си само на български и всичко си разбираме и като им кажа, че съм българка много ми се радват всичките и се надпреварват кой да е по-любезен. Видях старата кралска столица – Четине, после Котор (според мен най-хубавият град на Адриатика), Будва, острова Свети Стефан, и после през Шкодренското езеро обратно към Подгорица (може би най-малко впечатляващото място в цялата иначе изумително красива страна). Най-хубавото беше, че последният ми шофьор от снощи имаше време да ме разходи из Подгорица, и да ми покаже потайностите и, а днес ще ме откара на половината път до Мостар. Ех, наистина ще ми е мъчно да се разделя с това място и с хората тук!
П.С. Които има време да види снимки от каньона на река Морача, през който минах на път за Подгорица. Той е вторият по големина в света – страхотия!!
На тръгване от Никшич нямаше никакъв трафик и 10-те румънски коли, които минаха не искаха и да ме погледнат,а навън днес бе 42 градуса и всеки 5 минути чакане ти се струват 50. Като обикновена стопаджийка това би ме отчаяло, но като необикновена туристка, аз си знаех, че нещата скоро ще се променят. Чудото стана – взеха ме почти до Мостар, а после едно семейство до самият град. Там докато чаках домакинът си се запознах с 2 много приятни млади босненски момчета, с които водихме много интересен и открит разговор и които абсолютно затвърдиха мнението ми, че хората са просто предубедени за тази страна.
Мостар е приказен, тук живеят 3 националности – хървати, мюсюлмани и сърби и всички се мразят, но погледнати отстрани, всички са свестни. Тази вечер в нашата къща сме аз, домакинът ни, 1 полякиня, 2 французи и 1 сърбин. Пушим, каквото пушим, пием ракия, и слушаме националните си химни, като се редуваме кой ще става прав да пее неговият и атмосферата е повече от весела и патриотична!!!!
11 юли 2012
Мостар е в Херцеговина – запомнете го добре, защото аз го научих по трудният начин, след като 3 пъти казах Босна и за извинение трябваше да пия на екс!!
Вече цял ден се опитвам да реша, ако трябваше да го опиша с една дума кое да избера: романтика или безвремие. Отвсякъде лъха спокойствие и хората са приседнали тихо да попушат в красиви наргиле-барове около река Неретва или в Али Баба -оригинален клуб, направен в една от пещерите..
Туристите се забавляват и с разказите на местните, които се оплюват съвсем дискретно с реплики от сорта на: Вижте ние мюсюлманите, какъв мост сме направили, всички идват да го видят и е издържал няколко века, преди да бъде разрушен по време на войната!!
Същевременно другата част от населението разправя: Абе не ми говори за мюсюлманите, за 500 години успяли само един мост да направят, а австро-унгарците за 15 години са построили всички съвременни сгради и пътища… Добре че вече се научих да се въздържам от коментари и вместо отговор се усмихвам любезно и кимам с разбиране…
Днес реших, че след като пробвах да се придвижвам на стоп и с бус, вече е дошло време да дам шанс и на железниците :)) Гарата е досущ като нашите, закъсненията на влаковете също!! Докато чакам си спомням как предната вечер се оказа, че единият французин има приятели в Стара Загора и беше чувал песента на Камен, Стефан и Мая за Старозагорската гара :))) И така тананикайки си я, притаявам дъх в очакване на това какво ще видя във вече пристигащият влак. За моя много приятна изненада влакът се оказва много чист, с малки почти празни купета. Пътувам с един военен, който ми дава да разгледам вестника му и съм особено възхитена от факта, че разбирам 90% от написаното.
Пътят до Сараево бил 3 часа, доста повече отколкото аз очаквах, но минава през планини и множество тунели и както казват тук: Све е било върло льепо!!!! :))))
12 юли 2012
Сараево пази споменът от войната. Виждам го още на втората минута от пристигането си по изцяло надупчената сграда от ляво. Такава бях видяла и в Мостар, но не посмях да попитам никого за нея. Сега обаче се обръщам към О. и задавам въпроса. Той веднага ми отговаря, с много тъга в гласа, че всички сгради са били такива, просто повечето вече са реновирани.
По-късно по време на обиколката ни ми показва красива сграда, в която са се помещавали националната и университетска библиотека, и където през 1992 са били изгорени около 2 милиона книги и документи.
За моя изненада след като толкова много исках да видя този град, установявам, че Сараево някак изведнъж остава на заден план, защото съм изцяло обсебена от моят нов домакин, когото ще нарека Mr. О. Да бях търсила някого от Босненската мафия, нямаше да попадна на по-точно място. И така историята на О е следната: Той е нещо като прероден мафиот. Всички знаем, че такова нещо няма, но той наистина води много различен живот от този, които е имал преди, когато е въртял 20 вида различен бизнес и за него са работили към 150 човека.
По време на войната отваря бар, който зарежда с алкохол с помощта на чуждестранните войски там. Изкарва големи пари, но напълнява с около 40 кг и потъва в много сериозен стрес, а съпругата му започва да страда от PTSD, нещо което явно много босненци имат и днес, а именно Посттравматичен стрес, който е отражение на ужаса видян по време на войната, и се появява години след краят и. Положението с психическото им здраве става много сериозно и започват да ходят по всякакви доктори, като изоставят бизнеса си и губят всичко. Лекуват се много време, но успяват да се справят и да си стъпят на краката, но травмите и всичко през което минават се отразява на брака им и те решават да се разделят, но и до днес се уважават и разбират добре.
Той започва да работи отново и набързо си възвръща почти всичко. Сега има клуб в центъра на града, където организира концерти и промотира местни изпълнители и композитори. Разказва ми кои известни изпълнители е викал да пеят при тях след краят на войната, как Боно пял облегнат на рамото му, и как се разплакал, когато той изпълнил ” Where the streets have no name”. Докато съм там получава известие че Earth, Wind and Fire също са приели участие скоро. В клуба помагат двете му дъщери, а той се мярка за кратко, и през повечето време движи всичко от новата си вила на върха на единият от хълмовете над Сараево.
Гледката от там е невероятна и той ме води на 300 метра по-нагоре, да видя останките от “Осмицата” – един от най-известните ресторанти в бивша Югославия.
Днес в страната е Възпоменателен ден, почита се смъртта на 8000 босненски мюсюлмани, разстреляни в Сребреница, през 1995. Пием бира и слушаме радио Сараево, което е било национално, но сега е местно и се поддържа само от местни доброволци и спонсори, между които е и той.
След като вземаме колата му от ремонт, се отправяме към стария град, където естествено започваме с главната забележителност, Башчаршията. Тя спокойно може да е пазар, в които и да е турски град, но от време на време се вижда и по някои оригинален сувенир, като например снаряд превърнат в химикал.
Сядаме да хапнем и аз вече знам какво искам да поръчам: чевапче, което да, точно така не само по звучене ами по абсолютно всичко прилича на нашето кебапче. Прилича, ама не съвсем, защото тези са от чисто месо, сервират ги с токущо изпечена питка и аз ги поглъщам лакомо, както едно време, когато съм била малка и ми е било наистина вкусно Припомням си колко много обичам месо, и осъзнавам, че в последно време заради буклуците, които продават съм станала почти пълна вегетарианка. О. ми разправя за братовчед си в Швеция и брат си в Австралия. Питам го защо, след като е имал толкова много възможности, не се е преместил някъде, а той ми отговаря, че обича парадоксите и другаде ще му е скучно. Пита ме аз забелязала ли съм някакъв парадокс и аз не мога да се сдържа да не се разсмея, защото от 2 часа вече в мен напира желанието да изкоментирам факта, че тук всички говорят на сръбски, в архитектурно отношение половината град прилича на западнал квартал на Виена, а другата половина на също толкова западнал квартал на Истанбул, пълно е с мюсюлмани, но всички ядат чевапчета…!!! Той ми вика: Виждаш ли, тъкмо това му обичам на това място, то ми липсва като отида другаде!
Чувствам се странно привлечена от него, въпреки че осъзнавам, че стъпвам по много тънък лед. Успокоява ме факта, че в къщата на върхът на хълма тази нощ ще има и още една гостенка от Сингапур, която след малко ще видим. Знам че не обича да се снима, но го убеждавам да си направим снимка, не за спомен, а защото е почти залез и светлината в момента е идеална за целта.
Продължаваме разходката и научвам, че сараевци се гордеят не само с олимпийските игри, проведени тук през 84-а, но и с фактът че тук е пуснат първият трамвай в Европа. На стената на единият музей, на малък екран се прожектират снимки от убийството на австро-унгарският престолонаследник Франц Фердинанд, дало начало на Първата Световна Война. Чувствам че в това пътуване ще науча много нови факти и ще преосмисля такива, които знам отдавна.
Най-после Wang (сингапурското момиче) пристига, за да заяви, че смята да си тръгва след два часа, за да пътува през нощта по хладно. Пием по едно в клуба му и се качваме обратно в къщата, за да си вземе тя багажа и О. да я откара до автогарата.
Докато го чакам да се върне, гледам от люлеещият се стол прекрасният залез над града и слушам може би най-хубавата музика, която съм слушала напоследък. Нямаше песен от това радио Сараево, която да не ми хареса! Решавам да взема душ и да си поиграя с огънят… О. ми беше споделил, че е много чувствителен към миризми и това е нещото, което му действа най-силно. В багажа си нося малко шишенце с масло от Египет, за което когато купих казваха, че има феромони и действа много дискретно. Досега не съм забелязала някакъв по-особен ефект, но решавам че сега ще пробвам отново…
…..Изчаквам да се прибере и не вярвам на ушите си, когато той още с влизането пита: “На какво мирише тук?” При следващата реплика вече съвсем се шокирам, защото той си отговаря сам: “Мирише на парфюм, в който има хормони и е адски наситен.” Сега вече ме матира! Аз от 3 години си слагам по 2 капки годишно (и то само, когато пътувам, защото шишенцето е малко и удобно за носене) и все си викам “ебати глупавото масло, дето мирише само половин минута и уж имало някакъв ефект…” и ето сега установявам, че наистина има хора, които го улавят.. По-лошото е че той е наясно, че съм го сложила нарочно. Погледите ни се срещат и двамата знаем, че това е моментът, в които ще се реши как ще завърши вечерта. Неговият казва: Знаеш. че сме сами и много далеч от всякакви хора, и мога да направя каквото поискам.. Моят казва: Знам, но също така знам и че няма да го направиш. След около минута втренчване един в друг, той пуска нещо като полуусмивка и на глас казва: “Права си, не бих го направил, но и без феромоните ми е достатъчно трудно, друг път не го прави, не си играй така.. fair enough, дори и аз усещам, че този път отидох твърде далеч. Оставям го да мине отзад, да застане плътно зад мен, да ме целуне по врата, вдишвайки ароматът ми, и да плъзне ръце по тялото ми.. Това бе единственият ни интимен момент, но бе тъкмо това – интимен, а не евтин. Оставаме така още няколко секунди.. и двамата сме доволни, че усещаме разликата между двете….
На сутринта тръгвам за Бихач, който е почти на границата с Хърватия и на 30 км от Плитвички езера. Седемте часа, с този път поне климатизиран автобус, не ми се видяха така мъчителни, колкото очаквах да бъдат.
Новите ми домакини са Леся, украинка и римокатоличка, женена за Руфад, босненски мюсюлманин. Той е с едно виждащо око и почти няма зъби, но говори перфектен английски и руски, а тя освен много интелигентна се оказва и невероятна готвачка. И двамата са много стойностни и спокойни хора, с които е наистина лесно да се говори за всичко съвсем открито. Те също са били гости на О. миналата година и така освен войната имаме още една тема за разговор. Руфад ми разказва как в неговото село са били убити освен мъжете и много жени и деца, между които и цялото семейство на леля му.
Излизаме да се разходим и градът се оказва много по-голям отколкото мислех и тъкмо в очакване на началото на голяма регата. Пълно е с млади хора и си давам сметка, че това важеше за всички градове, през които минах и ми стана малко тъжно, като направих съпоставка с нашата остаряваща нация.
Вечерта с тях бе наистина приятна и много интересна, но сега смятам да лягам, за да може утре, най-после с 6 години закъснение да видя Плитвичките езера на свежа глава и отпочинало тяло
14 юли 2012
Много харесвам хърватките, може би най-много от жените от други националности. Работила съм с доста и винаги са ми правили впечатление на много мъжки момичета, на които не им минават номера, и като се забавляват се забавляват, а като работят, работят здраво.
Мъжете им за разлика от тях са пълни лигльовци и обикновено не мога да ги понасям.. Днес уви, не е изключение от правилото и за пореден път успяват да ме издразнят безумно.
След като Леся и Руфад ме откарват на самата граница с Хърватска, а там ме качва един босненец, виждам огромна опашка.. естествено стачка и естествено граничарите са гладни… какво ново?! Изчакваме си, какво да правим и най-после идва нашият ред. Първо ни мотаят 10 мин. паспортите, после ни казват да отбием и чакаме още 15 мин, след което идват 3 полицаи и ме карат да си извадя всичко от раницата и да им го покажа едно по едно, включително бельото. Раницата ми я претърсват цялата, но виж дамската чанта в която имам 3 ножа и един спрей не я и докосват. Питам какъв е проблемът, а те питат често ли идвам из тези страни. Казвам че в Хърватска съм била и преди, но в останалите не. Ами сега защо дойде? Обяснявам, че за да разгледам, и те пак питат ама защо… Повтарям, за да ги разгледам. Да, ама защо?! В този миг вече наистина почвам да губя търпение, а те продължават: Мдааа, освен това разбираш и говориш много добре! Вече съм истински бясна и на свой ред питам : Това ли ви дразни, че говоря добре или смятате, че сама жена с огромна туристическа раница е заплаха за страната?!? Отивам на сватба, ето го номера, ако не вярвате обадете се и ако няма да ми ровите повече из багажа мога ли вече да си го събирам? Те очевидно не очакваха подбна реакция от мен и леко се смутиха.. След 3 минутно съвещание и демонстративно високомерни погледи ме пускат и човекът, които ме взе на стоп видимо си отдъхва, а аз си викам: Бога ми (тук почти всяко изречение го започват с “Бога ми..”) ако и за миг съм смятала, че от всички граници, които минах точно на хърватската ще ми направят проблем… На босненеца и на него му става криво дето толкова време се караха с мен и си загубих един час от времето за разглеждане и решава да поправи нещата, като ме закара 15-ина км по-далеч от пътя си, до самите езера.. Усмихвам се сърдечно и казвам едно голямо “Хвала”!!
Преди 6 години бях тук и с приятел бяхме наели кола и обиколихме цяла Хърватска и единственото, за което не остана време бяха езерата, затова сега съм повече от доволна, че макар и доста по-късно, вече съм тук.
Жената на рецепцията на първият хотел е много любезна и ми дава ключ от помещение, в което мога да си оставя раницата, за да не я мъкна с мен по време на дългата обиколка. Казват че за да се разгледат езерата са нужни поне два дена, но в края на денят съм убедена, че за по-интересните места и при по-стегната походка и един е достатъчен. Днес поне не е горещо, а и целият парк е с разлистени дървета и вървиш под сянка, което е наистина приятна промяна от това в продължение на една седмица, всеки ден да обикаляш места, където температурата не пада под 40 и да усещаш, че лъчите скоро ще те разтопят.
Мрачното време обаче крие своите недостатъци.. Цветовете на езерата, които съм виждала по снимки изобщо не изглеждат така в действителност.. Викам си, ето го поредното прехвалено място, където явно яко е играл фотошопът и много скоро почва да ми става леко досадно бутането с тълпите чужденци, и борбата да се добереш до някое място, от което като виждаш с каква мъка го достигаш смяташ, че би трябвало да се открие спираща дъха гледка, а такава изобщо няма …
Ама тук съм вече, ще се разглежда няма как….взимам автобус, после корабче, после вървя много, изкачвам се, слизам, щракам наляво-надясно, и тъкмо когато отново се изкачвам нагоре решена, че ми стига толкова и е време да си хващам автобуса за излизане от парка, слънцето най-после се подава. И за миг всичко се преобрази! Всъщност не беше само от слънцето.. бях си пуснала музика и точно, когато реших да се провра между едни храсти и да видя как изглеждат езерата погледнати отгоре, когато са огряни, започна песента на Моби “Рorcelain“ която звучи в любимата ми сцена от филма “Плажът”. Не харесвам особено филма, но моментът, когато Леонардо и другите двама виждат плажа за пръв път, съм го въртяла над хиляда пъти… Всичко е идеално….. Гледката на изумрудената вода, смесицата от синьо и зелено, музиката, липсата на други туристи около мен.. моментът е така да се каже “the closest to heaven that I’ll ever be…“ Беше почти съвъшено.. Сядам там и не мърдам, само гледам и се потапям в музика.. Такова спокойствие. Не знам колко време изкарах така, загубила съм представа за него и ходът му. Когато бях на водопадите Игуасу в Бразилия/Аржентина се ядосвах, че ги видях сама и защо не си ги запазих, ако един ден имам меден месец, сега пак почнах да се ядосвам: Ех да бях си запазила поне Плитвичките езера.. Животът в мен се върна. Направих има-няма 300 снимки и реших, че вече наистина е време да тръгвам към Дуга Реса и да видя бъдещата булка след близо 6 години раздяла.
17 юли 2012
Дойде време на финала да се върна към началото, откъдето започна всичко – Скопие.
Нямах никаква готовност за това пътуване, което реших да направя в последният момент и заради което зарязах дори концертът на Гънс, макар да имах билет от месеци. Късметът ми обаче тръгва от първият миг и така и се завъртя до края. Първият ми домакин Златко, ми се обажда по телефона и казва, че в петък ще идва до София, да изпраща на летището свой приятел за Щатите и предлага да мине да ме вземе от офиса и да пътуваме заедно нататък. Златко си е българин, а не македонец и си го знае и Слава Богу няма нужда да се караме по темата, кой какъв е и защо такъв е! Всъщност ние за нищо не се караме, той ми се кефи много и още от първата минута се грижи аз да си прекарам възможно най-добре и да ми покаже всичко, което може.
По пътят слушаме реге, а по-късно и радио ”Буба Мара” и аз вече почвам да се чувствам като героиня от филм на Костурица. Минаваме границата и от Т Mobile ми пращат следното съобщение: Welcome to Macedonia, the cradle of all civilization! Ей, бях си обещала, че няма да ги ругая македонците, но те не ми дават шанс!
По-забавното идва обаче, когато на другият ден отиваме да разгледаме центъра и заварвам този паметен миг в историята, изпълнението на проекта ”Скопие 2014”. Това е цялостно преустройство на Скопие, след което то трябва да изглежда като перфектната смес от една хем много модерна, хем много древна столица. За някой японски турист сигурно е много интригуващо и впечатляващо, но за всеки българин гледката е покъртително смешна. Навсякъде има мрамор, колони, кубета, батални сцени, лъскотия…на всеки 30 метра над реката се стори мост, а на всеки 5 метра има някаква статуя на знайни и незнайни герои. Тези от двете страни на големят мост били съответно Кирил и Методий и Климент и Наум, на малкото площадче е Филип Македонски, а на върха на пеещият фонтан на големият площад то се знае е синът му. Дотук добре, изненади няма, но O небеса.. оказва се, че страшните конници близо до тях са Гоце Делчев и Даме Груев! :) Дори местните смятат премиера си за луд и са благодарни, че е ходил само в няколко държави, и е видял горе-долу нормални неща. Викат ми: Пак добре, че oще не е бил във Венеция или Кайро, че сега вместо мостове и статуи можеше да плуваме в канали или да строим пирамиди
Жалко е, защото си спомням Охрид, който по сантиментални причини е един от любимите ми градове и отбелязвам огромната разлика между двата града… Вечерта мина под знакът на ракията, но вие това вече го знаете. За пореден път се убеждавам колко е малък света, когато Златко в опита си да ме разубеди да тръгвам за Прищина на стоп и изобщо да тръгвам за там, ме пита при кого ще спя там и аз казвам: ”А, няма да го познаваш, той не е местен, а Пуерториканец“, а той плясва с ръце и се хили: ”Ама ти при Роберто ли ще ходиш, бе” Край, решено е- той идва с мен на другият ден да ми прави компания на стопа, и да види старият си другар Роберто.
Следобеда Гоце, неговият добър приятел, който се явява и нещо като местен патрон, ни откарва до краят на града на бензиностанията, на която зареждат всички пътуващи от и в нашата посока и моли момчетата, които работят там да ни спрат някоя кола. Така се запознаваме с Косоваря, дето говори български и след малко повече от час сме вече в Прищина. Там ни се налага да повървим и аз за сетен път съм благодарна, че Златко е с мен и носи тежката раница (Господ здраве да му дава за което) и ме развеселява в жегата.
Прави ми впечатление, че всички се разхождт много лежерно по главната улица. Има хубави ресторанти и заведения и виждам, че навсякъде усилено се строи. Минаваме покрай ограда с множество стари избелели снимки, за които ми казват, че са на изчезнали по време на войната. Наричат ги изчезнали, но тя работата е ясна… като изключим този факт, нищо друго не ми навява за това, че до преди няколко години тук е имало военни проблеми.
Голямата местна забележителност е статуята на Бил Клинтън, който лично е присъствал на освещаването й. Статуята всъщност на мен ми прилича на Кенеди и освен това е сгушена между странни панелки и ако някой не ти я покаже никога няма да обърнеш внимание…
Разбира се има много неща, от тази седмица, за които не успях да разкажа, като за това, че в Подгорица има статуя на Висоцки, който е живял тук и е заявил:
Мне одного рожденья мало,
Расти бы мне из двух корней…
Жаль, Черногория не стала
Второю родиной моей.
Не успях да кажа за консервите с телешко, които О. намерил в изоставена къща, които са хранили с години босненци и сега са с музейна стойност, и се продават много скъпо на черният пазар, но тий е решил да дари, като остави за себе си само 1-2.
Не успях да пиша за голямата мечта на Леся, някой ден да си има този чуден уред, за който е чувала, че хората в България си имат и който щял така да улесни живота и – чушкопек.
Не можах да направя класация на любимите ми нови думи: гужва (тълпа), цура (девойка), цимерка (съквартирантка) и хулахопки (чорапогащи).
Не успях да напиша, че хърватските сватби са същите като нашите с разликата, че там като се взима булката, кумовете трябва да минат през голяма дървена греда, а не заедно с вратата.
Като цяло за мен това пътуване свърши чудесна работа и всичко,което се очакваше от него: да забравя мъж, чувствата ми към, когото ме тормозят вече твърде дълго време, да оборя митът, че за да се пътува и видят много места трябват и много средства, както и да се опитам да покажа, че и по онези страни живеят нормални хора, чието ежедневие, веселие и проблеми са доста подобни на нашите.
Но, както казва една дама, чийто неща четях преди време: вие идете и се уверете сами, и не оставяйте моите първи впечатления да останат ваши единствени!