Дубай е слабото ми място, моята Ахилесова пета! Тук живях малко повече от година и с него имаме история. Сега това време ми изглежда толкова далечно и мъгливо като да е било в друг живот.
Последните дни не бяха от най-хубавите и явно в твърдението за Сатурновата дупка около рождения ден, може да се окаже че има известна доза истина. Казват, че този период е критичен за взаимоотношенията на човек с околните, както и за взимането на решения относно собственото му бъдеще и всички дейности свързани с негo. Днес е едно от онези изключения, когато въобще, ама въобще не ми се тръгваше! Всъщност, ако не беше обещанието ми към Петя сигурно щях да си измислям оправдания до безкрай и нямаше да отида в Дубай още с години. На всички познати, това че ще празнувам в Дубай им се виждаше вълнуващо, и се радваха за мен, а на мен през целият петчасов полет ми се виждаше като огромна грешка, и се опитвах да си изтъквам светлите страни на това пътуване: ще отида на сафари, ще видя близки приятели, пеещите фонтани, Атлантис итн. Най-после кацнахме на новото летище Ал Мактум, което е доста далеч от града. Аз лично съм доволна, че сме на това летище, защото на другото веднъж вече съм арестувана в подозрения за тероризъм (дълга история, с която някой ден също ще ви разсмея), а тук очевидно не им изглеждаме подозрителни, и ни пуснаха за секунди, като дори не ни подложиха на задължителните проверки. Визите ги бяхме взели от България, а добрата новина е, че към днешна дата визи за българи не са нужни.
Ден и половина по-късно вече минавах по моста, който свързва Бурж Ал Араб със сушата и си мислех как само на място, където човек е загубил нещо от себе си, може да си го върне. Бурж -това за мен е Дубай! Тук изживях едни от най-хубавите си моменти и получих безброй звучни шамари. Тук научих много за хората и загубих част от невинността и наивността си. Обожавах го в началото и го ненавиждах, когато си тръгвах! Беше ми опротивял дотолкова, че когато посетих Дубай отново, година по-късно, цяла седмица дори не погледнах в тази посока, въпреки че вилата ни беше в съседство. Oчаквах сега като го видя, отново да усетя онова задушаване в гърдите или в най-добрият случай, да запазя равнодушие, но съвсем не стана така. Стори ми се много по-малък отколкото го помня. Със Сам и Петя спряхме отпред и направо ми се сви сърцето, като видях фоаето препълнено със зле облечени, блуждаещи наоколо китайци със смешни шапки, и ранички на гърба. Настроението ми някак се раздвои. Хем тържествувах защото го мразя, хем ми беше жал за него, като си спомних, колко величествен беше преди, и колко елегантни бяха гостите, които идваха тогава. Прииска ми се да извикам: “Ей, махайте ми се от хотелчето” и да ги разпъдя. Необяснимо е..явно има нещо мазохистично във връзката ни. Мразя го, но повече мразя, когато някой друг го цапа и обижда или пък твърди, че не е нищо особено. Не само, че не е “нищо особено”, ами е много специален!
Влязохме през въртящата се врата и още с първите стъпки усетих познатият мирис. Бакхур, ето как се казваше тази миризма, чието име вече дни наред се мъчех да си спомня. Точно така, бакхур, и заедно с второто вдишване на бакхура обратно нахлуха и всички спомени и ревнах на мига. Toва място съм го обичала и презирала толкова силно, че се чудя как изобщо можaх да си помисля, че ще остана безразлична към него. През сълзи успях да различа, че лобито си е същото: килимът в червено и жълто, отляво рецепцията, отдясно консиажа, а по средата любовният диван във формата на буквата S. Няма ги само омразните, тежки пепелници, защото вече не се пуши вътре. Сякаш никога не съм си тръгвала! Спомням си в какъв екстаз изпаднахме с Рос (другият българин с когото ни назначиха заедно), когато на четвъртият ден от пристигането ни, за пръв път без да ни предупредят от един тъмен коридор ни въведоха в лобито. Гледахме го, държахме се за ръце, подскачахме и се прегръщахме като не можехме да повярваме, че ще работим на такова вълшебно място! Как в същото това лоби, седмица по-късно Рос ме запозна с Шариф, с когото щях да имам връзка през следващата една година. Как пак тук, Шариф щеше да ми обясни защо на дългият S-oбразен диван в центъра, му викат любовен диван. Как ме сложи да седна от едната страна, а той седна с гръб от другата и с много сериозен тон ми обясни, че се казва така защото мъжете и жените тайно си хвърляли влюбени погледи през рамо точно като нас. Аз възкликнах: “Нещо си се объркал! Ние не се гледаме влюбено”, а той ми се усмихна дяволито: “Още не, но скоро”… и беше прав!
Гледката отгоре надолу. Виждат се двата “любовни дивана” един под друг, във фоаето и на първият етаж
Първият етаж и каскадният фонтан
Асансьорите
СПА Рецепцията
Пътят към амфитеатъра
Забелязах, че по етажите на мястото, което работех аз навремето сега има само мъже. Тогава всеки етаж си имаше рецепция и всеки от нас имаше зачислен иконом, камериери итн, които да му помагат в грижата само за гостите на неговият етаж. Ако трябва да бъда напълно честна хотелът през деня приличаше повече на музей, тъй като всеки кацнал в емирството искаше да види какво значи седемзвезден лукс и пристигаше направо тук. Вечер бе място за питиета в Ал Мунтаха, ресторантът на върха с прекрасна гледка към целият град по залез, или на скъпи вечери в Ал Махара, подводният ресторант, до който се стигаше с асансьор, за който доста народ наистина вярваше, че е подводница. В по-късната част от вечерта хотелът, обаче функционираше като публичен дом, защото само тук проституцията беше официално разрешена, което автоматично го правеше любимо място на мъжете от целият залив, и най-вече на загорелите и платежоспособните. Понякога се случваше така че нощните”дами” знаеха за пристигането на някой гост, както и номера на апартамента му, преди името му да се е появило в системата и ние изобщо да бяхме уведомени, че той ще отседне при нас. Убедена съм че PR-a ни беше и сутеньор, като същите подозрения имах и за 1-2 от другите меиниджъри. Отначало въпросните дами и цялата пошлост ме дразнеха много, в последствие обаче с икономът, с когото работех най-често, решихме да ги използваме като лек срещу скуката в дългите нощни смени. Обикновено ги лъжехме че: “Принцът ще ви приеме една по една, но трябва да се подредите и да влизате по красота” и се превивахме от смях, докато гледаме караниците, често гарнирани с блъскане и скубане. Друг път, когато бяхме на кеф, само ги карахме отново да се подмият в тоалетната на етажа, защото принцът много държи на хигиената, или да си изтрият грима, понеже той е алергичен! :) От тук, както предполагате, се изредиха всички възможни принцове, шейхове, министри, актьори и спортисти, за които може да се сетите. Това което ми направи най-силно впеатление бе, че дори шейховете, не бяха така разточителени като руските мафиоти. Руснаците бяха на съвсем друго ниво, стояха по 40 дена в кралският апартамент или идваха с бодигардовете си, техни точни копия и никой никога не знаеше кой е истинският и кой бодигардът. Въпреки високите цени обаче, самият хотел бе отворен главно за престиж, за “лице” на Дубай, място за бизнес срещи и развлечение на правителствените гости, а не за печалба. В края на годината, когато излязоха отчетите се оказа, че сме съвсем малко на плюс, заради безкрайните разходи и безплатни подаръци, или това че гостите на шейха не плащаха нищо, освен алкохола и услугите на дамите, на чиято компания се радваха. Всъщност ние им надписвахме пиенето, а те ни задигаха предмети от апартаментите и ресторантите. Голямо надлъгване се надлъгвахме ежедневно! А иначе гледките, на които съм станала свидетел в този хотел, трудно ще ми е да ги опиша, а и ще влязат в друга графа разкази..
Слязохме долу до рецепцията да помолим да ни отворят един апартамент. Това за външни посетители не се прави никога, но аз им обясних че съм бивша колежка и много искам да си припомня какво е било, и момичетата бяха много отзивчиви. Бях любопитна дали има промени, а и не исках Петето да си тръгне без да е видяла поне един интериор. Разлики почти нямаше, почувствах се все едно отново съм на работа. Спомних си с умиление как през първият ми месец на обучение ме мъкнеха из различните кабинети, показваха ми системата, водеха ме в счетоводството и постоянно ме питаха разбра ли, а аз кимах “разбира се” а истината беше, че нямах и идея за какво ми говорят, и какви са тия животни “preauthorization” , “completion” и “miscellaneous”, но нямаше как да си призная, че това ми е първата работа. Когато си подадох документите бях студентка втори курс, нямах опит, нямах cv, даже не знаех как се пише cv, всъщност до този момент единственото, което бях правила, за да изкарам някой лев беше да продавам плодове и вестници. Първоначално не разбирах нищо и си виках: О Боже, не тряваше да лъжа, че съм работила в хотел! Много скоро обаче наваксах и ми стана ясно, че и другите симулират къде успешно, къде не съвсем. През първият месец бях развеждала толкова много групи тук, че и сега можех да поема следващата, понеже и до днес помня фактите за хотела и мога да ги изрецитирам дори да ме питаш насън. И така: Бурж е построен на изкуствен остров намиращ се на 280м от сушата, висок е 321м, предното платно е от фибростъкло, тук няма само една рецепция, а такава има на всеки етаж, в хотелът няма стаи, а има само апартаменти, всеки от които е на два етажа. Фонтанът, който виждате на първият етаж избухва със струя висока почти до четвъртият етаж / до края на позлатените колони итн итн… Реших че е дошъл моментът да направя снимки, имам много малко от едно време, повечето ги бях изтрила умишлено, а сега наистина искам да имам, защото добра или лоша това си е част от миналото ми и е крайно време да я приема!
Детската спалня в двустаен апартамент
Всекидневната в ъглов апартамент
Аз и Рос на първият ни работен ден
С Шариф в нашият апартамент. Аз съм облечена с абаята, която си купих за спомен :)
Изключително увлекателно разказваш, а имаш какво да разкажеш, а не просто да измислиш… чудя се, кога ще узрееш да събереш всичките си спомени в един калейдоскоп и той види бял свят :Р