Natalia in Adventure

“Хващаш влакът за Драгоман в 7.30 и като слезеш там, можеш да почнеш да стопираш за Белград на бензиностанцията дето е на 200м от ж.п.гарата.“ Така ми каза моят добър сръбски приятел Владо и аз така и направих! Не бях пътувала с влак от 2 години, когато странствах пак по онези близки балкански ширини! Друго си е да си събираш багажа посред нощ, да станеш 3 часа по-рано и както обикновено да хванеш влака в последната секунда! Друго си е и дядовците по съседните седалки да миришат на ракийка/мастичка от 7 сутринта! Вместо да стопирам на ужасния западен излаз на София, слязох на Драгоман и под пръските дъжд закрачих към пътя за границата. Това което последва някой ден може да остане в историята, като личният ни разказ в стил “Как се запознах с майка ви“ само дето разказано от мен ще звучи горе долу така: Татко видя мама за пръв път в един дъждовен априлски ден. Мама стоеше на пътя, мърмореше си недеволно, и неуспешно се опитваше да покрие с новият си огромен, зелен дъждобран себе си и раницата си. Мама определено не изглеждаше привлекателно! Не приличаше нито на жена, нито на мъж, а на Лохнеското чудовище, което не спира да се върти около оста си. За мама завинаги ще остане загадка как татко успя да разпознае полът и, или кое накара доброто му сърце да спре и да я качи, да не мрънка, че му е намокрила колата  и да и помогне да пресече границата пеша. Освен всичко друго татко каза на мама, да му се обади, когато се върне, че ще я прибере от границата, но мама беше твърде заета с мисли за предстоящото пътуване и само му помаха и потъна в Сърбия..

Близо хилядата километра до Любляна ми се видяха много, а и прогнозата беше за постоянен дъжд, така че за никъде не бързах и реших да разделя пътя до там на две, като прекарам един ден в Белград, и чак на другият тръгна за Словения. От границата ме взеха българка и дъщеря и, които пътуваха за Мюнхен и ме оставиха в началото на Белград.  Почти по същото време отдолу се зададе автобус, който беше за сервиз и в този миг ме осени гениалната идея, че това е първият ми шанс за градски стоп! Размахах се и шофьорът повече от объркване взе че спря, и аз и още една леля, весело му благодарихме, и докато нахълтвахме обяснихме че сме за 2 спирки до гарата. Когато слязох на гарата си спомних, че вече съм била тук, макар че тогава не знаех, че гарата е в съседство. Сетих се, че любимите ми плескавици са някъде много наблизо и бързо се ориентирах натам.  Собственикът веднага ме позна и се ухили : “Ооо булгарка, како си?“ Нещата почваха да си идват на мястото, вече имам познати тук, слънцето изгря и ще хапна гурманска плескавица, която сама се топи в устата. Тъкмо да захапя плескавицата и виждам че Светлана, сръбкиня с която отдавна исках да се запозная, ми пише, че с нейн приятел идват да ме вземат с колата след 10 мин, и ще ме водят в Земун, който се намира от другата страна на реката. Там имаше много старинни къщи, приятни ресторантчета, красиво гробище и прекрасна гледка от върха на кулата Гардош. Иделано е за романтични крайдунавски разходки и хранене на лебедите. Идеално е и за сватби, макар че изборът на това да си правиш сватбените снимки до гробището, ми беше малко ироничен. След 2 бири време към нас се присъедини и Владо, когото познавам от предният път когато бях тук. Той много обича България (и особено Нова Загора!)и е обикалял из нея повече от доста познати. С него си допаднахме от първата секунда на познанството ни, и понеже вече сме си близки той не пропуска да ме избъзика нещо за манталитета на българите. Аз разбира се не оставам длъжна и веднага отвръщам, че ние в България се подканяме да вечеряме като си казваме : Хайде, че в Сърбия вече набиха жените си, а ние още не сме седнали“ И така в шеги, закачки и лежерност минаха няколко весели часа.                    Преди да се разделим решиха да ме заведат на място, което бяха сигурни, че не съм посещавала и бяха прави: стара, комунистическа сграда наречена Бигз. Едно време е била печатница, но сега е място, за ъндърграунд култура. Чудесно място е и за двойки които търсят усамотение, или разнообразие. На по изнежените туристи сигурно би им приличало повече на място на местопрестъпление, но аз горещо приветствам идеята, че са я запазили и им е останало едно кътче, където младите могат да изразят себе си.        Идеално е за графити майстори и маняци, има големи помещения, които млади музикантски групи могат да наемат, за да се упражняват и да вдигат врява на воля, много клубове и джаз кафе на върха, с инетерсното име “Чакалня“.  След това с Владо пихме по още една бира в парка под най-стрият (или беше най-големият) чинар в града, и към 8 отидохме, там където щях да спя, в апартамента на неговият приятел Милош, който имаше и съквартирант. Четиримата се смяхме до много късно и през сълзи пресушихме бутилка Латвийски ликьор с вкус на сироп за кашлица, като последните 50гр кавалерите ми ги оставиха за изпът на сутринта, отстъпиха ми и леглото, а Милош спа на дивана. Едно е сигурно, в Сърбия НИКОГА не е скучно и нови приятели дебнат отвсякъде!!